Момиче на моторетка - Антон Ангелов

Часът е 11. Градът - Рим.
Вали, но само малко.
Пред нас, на две пресечки -
площад „Венеция".
В сърцето на града.
На Вечния.

Коли, коли, коли.
На светофара.
Потокът няма край.
Застинали са на червена светлина.
Пикапи, автобуси и камиони.
Студен метал.
Грамади разноцветни, тежки,
притискат въздуха между стените.
А най-отпред сред тях
е тя - момичето на моторетка.
Светлосин Piaggio.

Тъй мъничка и крехка.
Като изрязана от гланцова хартия.
Изправена и неподвижна.
Палтото и е тъмносиньо.
Сребриста каска - на главата.
Косата и се стеле върху раменете,
равна и права, съвършена.
Черна.
Като излязла от списание,
останало от 60-те години.

И странно как -
дъждът и вятърът не я докосват.
Тя е отвъд.
Наблизо, но далече.
Завинаги.
Не се обръща, не, не се обръща.

Ето - зелено.
Колите тръгват. Край.
Дори и аз, макар да съм вълшебник,
не мога повече мига да спра.

Коя бе тя?
Лицето ще остане
завинаги от другата страна.
До другия живот.
Но може би така добре е.
Не мислиш ли?

Аз мога да и сложа
лице по избор.
Мадоната на Микеланджело,
Джокондата -
не знам защо не са мой тип.
Но мога да и сложа даже и...
твоето лице.

А няма нужда, казваш?
Стига -
това все пак е моят свят!