Старинен романс - Теодор Траянов

Безследно глъхне мойта песен,
нечута все от теб,
като молба на скръбна есен
на безконечна степ.

Понесено в нощта трепери
молитвено ела,
то нивга отглас не намери
в студената скала.

Над бездни някъде тъмнеят
далечни върхове,
там бъдни мълнии живеят
и волни ветрове.

Ще звънне гордо мойта лира
в изгубения рай,
под твойта царствена порфира
робиня ще ридай.