Обречени - Теодор Траянов

Ти тръгваш пак, но нямаш вяра в себе,
тъй тежки са среднощните весла,
ти тръгваш пак, сърце в сърце погреба
в едничък миг и радост, и тегла.

Пресъхналите ни очи изказват,
че тайна свързала е наште дни,
че всичко в нас все късат и разрязват
на странна обич ледните вълни.

Ти тръгваш пак, но необхванат усет
с роса замрежва взора ни студен!
А зноен спомен черний цвят покруси,
от зла ръка в сърцата посаден!

Ще цъфне огнен цвят от черний корен,
под зноя нов ще чезнат скръб и мраз!
Ти тръгваш пак, но погледът покорен
не шепне ли: О, сили нямам аз!