Надежда - Теодор Траянов

Тъмнозелени облаци долитат,
разперват мудно мрачни ветрила,
по лесове и мъртвите поля
венци от вопли и мъгли заплитат.

Безсълзен плач брезите кротко люшка,
що спомнят си сломени рамене?
С целувка сетните листа отне
насъне прелетялата вихрушка.

В безименна тъга безмълвно свършва
борбата със безсмъртния закон,
но мре с надежда и най-сухий клон,
когато с присмех орис го прекършва.