ВРЕМЕ ЗА СВЯТОСТ - Бети Алвер

1

Отвъд горите, над езерата,
сред оранжа лек над блатата,
през моретата носена с мисълта –
се издига стена.
И се набива в очи –
над стената -
незапален фенер – стърчи!
И не за доброто –
нещо и някога -
ще съзре тук окото.
Стена – ни врати,
ни прозорец,
нищо!
И тъкмо натам
лети
песента.
На нощта ще отвърне –
пред камъка тъмен -
с унес,
Създателя свой
обгърнала.


2

Защо си белязан тъй от съдбата?
Защо все ти си му крив
на търгаша?
Защо личи ти на челото знака?
Защо отдалече се вижда –
хлапак си?
Защо си замесен
от друго тесто, поете?
Чаровно нехаен
и вечно на прицел -
блестяща комета.
Смел, безразсъден -
лъч през мъглата!
Насита нямат окото, душата!
Осъзна ли далечните цели?
О, обясни ни,
хулиганин Божествен,
защо под небето бродиш без стряха,
тачиш обаче, трепериш
над това – тъй опасно –
перо прокълнато!