НА УЧИЛИЩЕ - Винсенте Алейсандре

На училище аз ходех с колело.
По тиха улица в самия център на тайнствения
благороден град.
Движех се опасан в светлини, а каляските
не вдигаха изобщо шум.
Движеха се царски, теглени от благородни шарени и дорести
Коне, изопнати в отлична стойка.
Окончателни и господарски, как пристъпваха
и отминаваха напред!
И не презираха света: от царското величие на дългите си гриви
любуваха му се достойно.
Вътре ли какво? Правъзрастни госпожи, изгубени
сред някогашните тантели, и край смълчаните нагръдници - високи стегнати прочески,
стари и престари кадифета:
чиста тишина, влачена от бавния си впряг.

Аз карах колело, почти крилат във моя устрем.
И имаше широки плочници по слънчевата улица.
На слънце, някоя промъкнала се пеперуда летеше над
колите, над плочниците и над ония бавни минувачи от дим.
Това обаче бяха майки, дошли да поразходят
най-малките си дъщери и синове.
Бащите в канцеларии, направени от сън и от стъкло...
Минавах и ги гледах.
Гребях сред оня сладък дим, където пеперудата не се
учудваше на никого и нищо
Бледа в оня дъгоцветен зимен подиробед,
тя се проточваше из ширната и топла улица като
над бавен и закътан дол.
И виждах я понякога да се издига, за да увисне над онова,
което можеше спокойно да бъде бряг на някоя река.
О, тогава нищо на света не биваше ужасно.
По тая улица в самия център на града имаше един
възможен склон, и аз засилен го изкачвах.
И вятърът помиташе накичените шапки на старите госпожи.
Не го раняваха дори и кротките бастуни на замислените господа.
И пламваше, подобно роза от самозаблуда, от целувка само,
по бузи на невинни хора.

Дърветата в редица бяха неподвижна пара,
провесила се нежно
от цялостната синева. Почти из въздуха,
аз бързах с колелото, усмихвах се и отминавах...
и помня прекалено ясно
как крилете си прибирах досам училищния праг.