Припознала се Мецана - Марко Ганчев

Носеше в ръка Илия
с мед намазана филия,
а под мишницата сгушено
мечето си плюшено.
Но след малко, чука-пука,
някой тежко защапука:
мечка стара и кафява
от гората се задава.
На полянката се спира,
дълго в мечето се взира.

— Ей, момче — на Илко рече, —
що си взело мойто мече?
— Бабо Мецо, не видя ли,
то е мече от парцали?
— Я недей се подиграва:
има козина кафява!
— Има, Мецо, но на уж:
космите му са от плюш!
— Баба Меца не греши:
има същите уши.
Пускай го, че вече тръпна
за урок да му ги дръпна.
— Бабо Мецо, и ушите
от парцали са ушити.
— Я, лъжецо, замълчи:
има същите очи!
— Гледай ти какво било:
ами те са от стъкло.

Пак не вярва пуста Меца.
— Я подай му от медеца!
Илко от меда му дава,
мечето дори не шава.
Чак тогава, чак тогава
Баба Меца си признава:
— Вече вярвам ти, човече,
туй не е същинско мече,
щом в меда не пъха лапа
лакомо да се налапа…