И ПАК ОТНОВО - Бети Алвер

Когато музика гръмне и нежен смях
с весели бръчици лик освежава,
изтичвам навън сред белия сняг –
да отдъхна от суета и гълчава.

Угасва светлинният низ на града,
небесен светлик премигва.
Не помръдвам –
теб чакам, скъпи ми съднико,
за да питаш отново:
“В какво ли, в какво
ме кориш?”

Дали помниш онова унижение?
Как трябваше да премислиш много
за моята къща бедна, съдба сурова,
надежда крехка и... задкулисното мнение.

Ръката ти – съхнещо стръкче,
сребърни шишове в мен заби.
Зъл ураган жестоко челюсти впи
и къс по къс, без жал ме разкъса.

Как те мразех тогаз, моя болка и лек!
Днес разгръщам тревата и чакам.
Но дали ще узнаеш и разбереш –
в стон изплаква душата:
“Не мога, не мога без теб!”