Писмо до приятеля - Георги Константинов

Искрено съжалявам, приятелю,
че не вярвам в бога.
Ти, чудото на материята,
рядко ми протягаш ръка.
Трябвал ми е бог
в минути на страх и тревога -
да му прошепна възхвала,
със гняв да го отрека...

А така двама с тебе
в най-реалния свят сме попаднали.
Тичат потни мечтите ни,
в сълзите ни стронций снове.
Такива сме земните хора -
нито животни, нито ангели
(както са писали теолозите
през средните векове).

Неведнъж съм повтарял:
Богът е мойто незнание.
Но кажи ми - колко неща
за тебе и себе си знам?
Свойте истински болки
лекуваме с общо мълчание.
Само в гората зелена
съм плакал и пял като в храм.

Знам, че слабите духом
още вярват в небесни легенди.
Аз вярвам само,
че пак ще се срещнем, макар и за час.
Да си стиснем ръцете,
в очите си да погледнем...
Ако има бог -
нека той да повярва в нас.