ПЕДИЯ - Бети Алвер

Там, дето върбите свеждат клони,
на Педия водите проблясват.
Изтичвам на кея,щом гняв ме подгони,
да светне добро в очите ми.

Дали в стаите – пещери древни,
души ме шетня и грубост?
Пълзенето – в блато всекидневно
или жалба по изгубена хубост?

Педия! Педия! Брегове от пясък –
по тях стривам с нозе мрачината.
Твоите нощи с криле от блясък,
тихо отмиват от мен злината.

Огорчените думи леко излитат –
с чудни пръсти стопена пряспа.
Възможности нови привличат -
ускореният пулс бие ясно.

Но ето – дочувам сирена отсреща.
Мъгла над горите се плъзва.
Тичам задъхана – пак към клетката
от ядове и плач – да се смръзнеш.

И тъмна злост бавно връхлита –
из мъртво огнище в пепелта ровя.
Но защо?... Аз съм там при върбите!
Педия – моя свидна опора!



* Pedja /ест./ - река в Естония, в Йъгева,
родното място на поетесата. /Б.пр./