Осъдени - Теодор Траянов

Нощта допива свойта чаша, чезне
надменната усмивка в леден лик:
на мълния потъналий светлик
залутан плува над заспали бездни.

Сълза неземна, бледна капка кръв,
над нас отронват странни небосклони,
душите ни надгробен вихър гони
към сенките на смърт и дива стръв.

Нощта допива свойта чаша, чезне
без отглас у душите всеки звук!
Кога, отгде и как дошли сме тук,
кой сложи ни оковите железни?

Клепалото на ужаса зове
и стъпките на съдник ням отмерва!
И в тоя миг кой може да поверва,
че в полунощ сме били богове?