Родина - П.Яворов

Обичам те, родино, и ме трови

поради тебе често ядна скръб,

под гнет стоименен превивам гръб

и влача аз, неволник, твоите окови...



Но що си ти? Земя ли в някои предели?

Пръстта на тоя дол, на оня хълм,

еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм

която днес един - друг утре ще насели?



Къде си ти, къде, родино моя?

Нима сред тая повилняла сбир

от вълци и кози - на длъж и шир

потирена, чието име е безброя?



Не си ли ти на майчиното слово,

що най-напред погали моя слух,

не си ли откровителния дух:

на словото, - на битието вечно ново?



Но то... но то е в мене, тук, където

ридае миналото - тъмен ек,

и дето бъдащето - зов далек,

нашепва сънищата здрачни на сърцето.



И ти си в мене - ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб...

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам - за да бъда сам в безброя.