Притча за листото и врабчето

Имало едно време едно листо. Вятърът го откъснал и то полетяло, носено от вятъра. Едно врабче, току що излюпено, го попитало:

- Ти защо падна от дървото?

- Не паднах, просто ми омръзна да стоя там.

- А накъде летиш?

- Където си искам, натам летя.

Трябва да признаем, че то бил твърде гордо и високомерно листо, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинено на външните стихии... а може и наистина така да е мислило.

Когато вятърът стихнал, листото паднало в реката и започнало да се носи по течението.

- А сега защо падна и накъде плуваш? - попитало врабчето.

- Аз не паднах - обидило се листотo - просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде - накъде си искам: аз съм свободно листо и правя каквото си искам.

- А защо не поплуваш в другата посока?

- Колко пъти да ти обяснявам - щом не плувам натам, значи не искам; правя само което искам.

След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листото, но то бил съвсем пожълтяло.

- Защо така пожълтя? - запитало то. - Какво са ти направили?

- Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.

Врабчето повярвало на листото и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.

Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито едно да лети срещу вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.

Врабчето пораснало и променило отношението си към листата, живеещи с илюзията, че управляват живота си. А за себе си решило, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път, но да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и лети, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.