Притча за дървото

Живял някога един обикновен човек. Изкарвал си хляба с труд и не бил богат, но от все сърце желаел да прави добро. Затова веднъж решил да посади фиданка на един кръстопът. "Някой ден ще си ида от този свят - мислел си човекът, - но дървото, което посадя, ще остане след мен. Ще се разлиства всяка пролет, а през знойно лято изнурени пътници ще отдъхват в сянката му. Да бях по-богат, повече бих направил за хората, но ..."

Захванал се човекът да осъществи намерението си. И докато копаел дупката, в която да посади дръвчето, лопатата ударила на метал. В ямата намерил желязно сандъче, пълно със злато и скъпоценни камъни. Човекът се зарадвал от душа:

- Ех, какви добрини мога да свърша сега!

Грабнал сандъчето и хукнал към къщи.

Но както често се случва при подобни обстоятелства, отдал се на охолен живот и добрите му намерения излетели. Станал безчувствен към хорските мъки и неволи. Животът обаче е доказал и друго - готовите пари лесно свършват. И това го застигнало. На стари години се докарал до просешка тояга. Намерил последен пристан в една схлупена колиба. Там го съборила болест на легло. В агония от треската човекът сънувал как върви през пустиня, а слънцето безмилостно грее като огромна златна монета. Чувствал се хванат в огнен капан и мечтаел за зелена сянка, в която поне за миг да се укрие от палещите лъчи. Впуснал се в бяг с последни сили с надеждата да достигне оазис. И тогава осъзнал с ужас, че така и не посадил онова дърво...