Дяволът, Ангелът и Любовта

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:

- Къде са ти крилата?

- Аз нямам крила - отвърнал Дяволът.

- А ореол?

- И това нямам.

- А какво имаш?

- Имам сърце! - казал Дяволът. - И искам да ти го подаря.

- Но защо? - изненадал се Ангелът.

- Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.

Тогава Ангелът се замислил и попитал:

- А готов ли си да умреш заради мен?

- Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си! - отвърнал Дяволът.

Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:

- Мога да пожертвам за любимия крилата си.

Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:

- Вземи го, твое е!

А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.

- Коя си сега, без крила? - попитал Дяволът Ангела.

- Аз ... съм човек - скромно казал Ангелът.

- Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!

- Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ...

- Добре, - казал Дяволът - може ли да дойда с теб?

- Не, - казал Ангелът - когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.

Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.

- Коя си ти?

- Аз съм Ангел - отвърнала девойката. - Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.

- Не ти вярваме! Ангели не съществуват.

- Но как така?

- Ти не си Ангел. Нямаш крила.

- Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?

- Не е вярно. Дъждът идваше сам.

- Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?

- Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.

- Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?

- Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.

- Значи не ми вярвате? - разплакал се Ангелът.

- Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.

- Но защо? Аз ви носих само добро!

- Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ...

Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно.

Ангелът умрял в ръцете му.

- Защо я убихте? - изригнал гневът му.

- Тя беше вещица!

- Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?

- Каза ни, но ние не й повярвахме.

- Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дяволът! - разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.

На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии.

После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето й не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.

И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол...