Душата и морето

Извършваме какво ли не, за да открием някого, пред когото да сме себе се. Такъв, пред който можем да се покажем без капка притеснение. Аз и душата ми стигнахме до великото море с идеята се изкъпем в него. Когато го приближихме, се огледахме за усамотено местенце. Докато го търсехме, видяхме мъж, седящ на една сива скала. Той имаше торба със сол и разпръскваше веществото във водата.

В този миг душата ми каза:

-Да изчезваме, този човек е песимист. Не можем да се изкъпем тук.

Продължихме пътя си и видяхме човек, който седеше на бяла скала. В ръката му имаше сaндъче, облицовано със скъпоценности. От кутията, мъжът вадеше захар и я разпръскваше във водата.

Тогава душата ми рече:

-Този тук е оптимист. Но и той не бива да съзира голата ни плът. Нека продължим!

Пак се понесохме по брега. Този път наближихме мъж, който събираше умрели риби и гивръщаш е в морето. Душата ми отново се възпротиви:

-Не, и тук не можем да се потопим във водата. Този е добротворец.

Продължихме, докато стигнем до мъж, който очертаваше сянката си по пясъка. Водата постоянно заличаваше очертанията му, но това не го обезкуражаваше ни най-малко и той продължаваше да го прави. Тогава сянката ми пак се разколеба:

-Този е мистикът, нека по-бързо се махаме.

Ненадейно стигнахме до човек, който събираше с ръката си пяна от морето и слагаше в съд. Тогава душата ми го определи като идеалист и предложи да не оставаме и тук.

Наложи се пак да тръгнем, но ето че чухме глас, който казваше, че морето е тук. Странното обаче беше, че той бе загърбил могъщия воден басейн и успяваше да го открие само в една раковина. При вида му душата ми каза:

-Нека го избегнем. Това е реалистът, който загърбва, всичко, което не осъзнава и се захваща само за някаква подробност.

Закрачихме пак и се озовахме през мъж, заровил главата си в пясъка. Тогава предложих на душата си да се изкъпем тук, защото той няма как да ни види. Но тя отново се възпротиви, защото той е пуританин. Тя допълни още, че въпросният мъж е най-гибелният от всички други. Внезапно настроението на душата ми се помрачи и тя рече:

-Нека си тръгваме! Очевидно няма скришно кътче, където да се изкъпем.