Змията на морето
Отдавна, много отдавна, в село Кяким, или Дома на орлите, което се намирало в подножието на Гърмящата планина в земите на зуните, живеела дъщерята на главния жрец на селото. Била красива девойка и обичала чистотата повече от всичко друго. Не можела да понася никаква мръсотия и често се къпела във „Вира на апачите“, за който индианците пуебло знаели, че се счита за свещен от могъщата Змия на морето, наречена Коловиси. Тъй като притежавала голяма магическа сила, змията научила, че девойката оставя нечистотии в свещените води на извора и измислила начин не само да спре девойката, но и да я накаже.
Когато девойката отново отишла на извора да се изкъпе, изненадана видяла красиво малко дете да пляска и да се смее в прохладните, чисти води. Детето всъщност било змията вълшебник, който чрез магията си можел да приема различни форми. Ако девойката знаела това, щяла да избяга, за да се спаси в къщата на своя баща, жреца. Тя не можела да си представи откъде се е появило това малко дете и зорките й очи погледнали на север, на юг, на изток и на запад, за да потърсят родител или друг, който би могъл да доведе щастливото дете при извора. Не видяла никого и решила, че детето е изоставено от някоя жестока майка, която го е захвърлила на милостта на непознати хора. „Бедното детенце — казала си девойката. — Ще го взема в моя дом и ще се грижа за него.“
Девойката взела детето на ръце и нежно му заговорила. Сетне го изнесла на хълма, у дома си. Изкачила се по дървената стълба, до стаята, където живеела, и поставила детенцето върху куп одеяла. Стаята на девойката била високо в жилището и отделена от другите стаи, понеже тя не можела да понася праха и мръсотиите в другите стаи.
Без да мисли за времето, девойката заиграла с детето, което се смеело, гукало и весело се търкаляло по одеялата. Тя вече обичала детето и сърцето й ликувало.
В това време другите сестри приготвили вечерята и подредили всичко в очакване на по-голямата си сестра. След известно време те се зачудили къде може да се бави. Щели още повече да се разтревожат, ако не бил старият им баща, който казал, че тя сигурно е още на извора да пере и да се къпе. Затова изпратил една от дъщерите си на извора да я извика.
Когато малката дъщеря видяла, че сестра й не е на извора, забързала към дома и заизкачвала стълбата към стаята на по-голямата си сестра. Погледнала през вратата и изненадана забелязала, че сестра й си играе безгрижно с непознато дете. Хукнала да разкаже на баща си какво е видяла. Другите момичета поискали да изтичат и видят детето, но старият жрец замълчал и се замислил. Знаел, че изворът е свещен, и се страхувал, че дъщеря му е обладана от някаква магия. Бащата наредил на другите си дъщери да останат при него. Казал им, че никоя майка не би оставила детето си в извора и че се страхува да не би тази мистерия да има по-дълбок смисъл, отколкото те си представят. Дъщерите повикали сестра си да слезе на вечеря, но тя дори не отговорила.
След известно време на детето му се приспало и девойката го положила на едно легло. Легнала до него и скоро спали непробудно. Девойката спяла дълбоко, а детето само се преструвало, че спи, за да стане магията. То започнало да се издължава също като в някой кошмарен сън и накрая се превърнало в огромна змия. Спираловидните й извивки все повече изпълвали стаята, докато най-сетне всичко заблестяло в огромни люспести кръгове. Като поставила глава близко до главата на спящата девойка, змията я привлякла в своите спирали и завършила, като лапнала опашката си.
Когато нощта си тръгнала, за да пусне деня, закуската била сложена, но по-голямата сестра все не отговаряла на виковете на своите сестри. Макар старият баща да твърдял, че без съмнение дъщерята мисли само за детето и ще трябва да закусят без нея, любопитството накарало най-малката сестра да изтича до стаята и да почука на вратата. Като не получила отговор, тя опитала да отвори вратата, но не успяла. Изплашена, тя се втурнала към отдушника за дима на тавана на стаята, където било семейството й, и извикала за помощ. Всички, освен стария баща, затичали към вратата на спалнята и заблъскали с всички сили. Успели да отворят вратата само на един пръст разстояние и като надникнали вътре, видели огромните, бляскащи спирали на змията. Жените хукнали с писъци към баща си. Той им наредил да мълчат и после обяснил, че както отначало се страхувал, голяма магия е нападнала дома им, но все пак е възможно той, като жрец и мъдрец, да може да направи нещо, за да я развали.
Старецът, разтревожен и ядосан на глупостта на най-голямата си дъщеря, отишъл до вратата на стаята. Блъснал вратата и заговорил на Змията на морето. Помолил я да пусне дъщерята да се завърне при баща си, за да може той да изкупи греховете й. Казал, че знае всичко: щом дъщеря му е пленница на змията, тя трябва да й принадлежи и ще трябва да се върне при нея. Още веднъж жрецът обещал на змията да й даде дъщеря си за жена и продължил да моли прошка за себе си и за дъщеря си.
Докато жрецът се молел, огромната змия отпуснала спиралите си, което силно разтърсило цялата къща. Сътресението било тъй мощно, че селяните потреперали. Събудена от сътресението, девойката надала отчаян вик за помощ към баща си. Помолила го да я освободи от магията на змията чудовище. Когато спиралите се поотпуснали, тя успяла да стане. Грамадната змия повдигнала гънките си близо до вратата, за да се образува свод. Обладана от страх поради непоносимия стържещ шум и вида на невероятно големите спирали, момичето се втурнало през свода и избягало от стаята право в прегръдките на ужасената си майка.
Жрецът отново обещал да даде девойката на змията и съобщил на двама воини-жреци от града да свикат тържествен съвет на всички останали жреци. Всички заедно изпълнили свещените церемонии при подготовката за сватба и засъбирали пера, молитвени пръчки и скъпоценни дарове. Минали четири дена в усилен труд за подготвяне на жертвоприношението в чест на Змията на морето. На сутринта, когато всичко било готово, старият жрец пратил да повикат дъщеря му и й казал да се готви да бъде принесена в дар заедно с всички други скъпи дарове на Змията на морето и извора. Предупредил я също, че от този момент тя трябва да забрави своя дом, своето семейство и народа пуебло и да заживее във владенията на великата Змия на извора и морето. Жрецът тъжно отбелязал, че тя трябва да желае да стане невеста на змията, защото постоянно я е гневила, като е осквернявала водите на извора; затова трябва незабавно да се приготви да я придружи.
Обляна в сълзи и изпълнена със страх, тя напуснала ридаещото си семейство и къщата, където била родена. На площада всичко било готово за „змийската невеста“, както я наричали селяните. Докато хората се вайкали, облекли девойката в церемониалните памучни одежди, богато избродирани и украсени, поставили гривни на ръцете й и обеци на ушите й и й дали мъниста и много скъпи и ценни подаръци. Нарисували алени кръгове на бузите й и поръсили със свещено ястие пътя, който водел към вратата на Змията на морето. После на западния край на площада, който водел към свещената врата, издълбали четири стъпала във формата на свещена тераса, към свещения извор.
Облечен в церемониалните одежди на главен жрец, бащата на момичето й показал как да застане на терасата и да каже на змията, че е готова. Вратата на змийската къща бавно се отворила и от високата стая змията се разгънала и свела огромната си шия и глава към земята, където стояла разтрепераната девойка. Змията положила нежно глава на рамото й, а жреците тържествено запели: „Време е!“ Тогава змията бавно запълзяла на запад, внимателно насочвайки момичето и подкрепяйки го по неравната пътека.
Те тръгнали бавно по пътя край реката и отминали към Планината на червената боя, а тялото на змията все още излизало от стаята на къщата, откъдето тръгнала. Необикновената двойка стигнала вече подножието на планината от другата страна и чак тогава цялото тяло на змията стъпило на земята. И тук то неочаквано започнало да се преобразява. То се свило, започнало да се скъсява и постепенно приело формата на човешко същество. Момичето се страхувало да погледне към рамото си, иначе щяло да остане изумено от огромната магическа промяна, която се извършвала до нея. Скоро змията повдигнала глава от рамото й и страховитата форма се превърнала в красив момък, облечен приказно в свещени церемониални дрехи. Той събрал нагърчените змийски люспи под наметалото си и повикал девойката с глас, подобен на съскане, като я помолил да поговори с него. Ужасена, девойката едвам-едвам пристъпвала напред с очи, сведени към земята. Няколко пъти той я запитал дали е уморена и всеки път гласът му ставал все по-мек и по-мек. Накрая, чувайки вече нежен глас да я пита дали е изтощена, тя полека обърнала глава да види кой й говори толкова отдалече. Тежестта на змийската глава като че ли все още притискала рамото й, защото тя дълго време я носила и било трудно да се обърне, макар и съвсем бавно. Когато все пак успяла да стори това, останала изумена и много се зарадвала, като видяла до себе си един изключително красив млад мъж, облечен с великолепни дрехи на велик вожд.
— Мога ли да вървя до тебе? — попитал мило той. — И защо не говориш с мен?
— Защото ме е срам, срам ме е и съм тъй нещастна — отвърнала тя.
— И защо е така? — попитал той. — От какво се страхуваш?
— Страх ме е, защото дойдох на това място с едно ужасно същество, което беше сложило глава на рамото ми. Още усещам голямата тежест — казала тя и вдигнала ръка към рамото си.
— Странно — отвърнал усмихнат момъкът. — Аз бях с теб през цялото време и не съм забелязал такова същество.
— Зная, че говориш истината — казала тя. — Но къде е отишло онова страшилище?
— Зная къде е отишло — отвърнал момъкът.
— Ще ме оставиш ли сега да се върна при хората от моето село? — попитала нетърпеливо тя.
— Не, това няма да стане, защото страшилището много те обича — казал момъкът.
— Как стана това? Къде е отишло? — запитала девойката.
— Не си е отишло; то е тук. Аз съм това същество — отвърнал той, като сложил ръка на сърцето си в знак, че говори истината.
— Ти ли си наистина? — казала девойката.
В отговор момъкът извадил сбръчканите змийски люспи изпод развятата си роба и девойката се зарадвала, като видяла, че сега змията е нежно човешко създание, чиито очи й казвали, че я обичат.
— Обичам те — простичко казал той, като оставил очите си да говорят. — Ти трябва да дойдеш с мен и ще заживеем щастливо завинаги във водите на извора, които са водите на света.
Един до друг, те продължили нататък. Тя забравила, че е тъжна и че се бои, дори забравила стария си дом. И тъй, заедно, те стигнали до вратата на Змията на морето и слезли във вълшебния дом, където заживели щастливо.
От онези древни години досега индианците считат водите на всички извори за свой най-ценен дар и ги използват до ден-днешен само за пиене и за нищо друго.
Племето Зуни
Следваща: Защо невестулката е нервна