Злодейката в гората

Запътила се брадвата в гората дърва да сече. Цялата блести, сияе на
слънчевите лъчи, върви гордо, почуква прогнилите дънери, клати заканително глава:
- Скоро ще ви измета оттук. Тая гора е моя - аз съм господарката!
Старите дървета я гледат страхливо с хралупестите си очи и се спотайват.
Стигнала тя до горската полянка и видяла един строен млад бук, напет като ерген.
Околните дървета се радвали на хубостта му и слушали с умиление неговата тиха
песничка. Брадвата пристъпила, поогледала го, харесал и се, че аслъ си бил за
харесване. Подвикнала му:
- Ей, юначе! Искам да се ожениш за мене! Ще те взема за топоришка, да се
подпирам о тебе, когато излизам по работа. Не се ли съгласиш, зле ще си изпатиш!
Уплашил се младият бук, потреперил, зашепнал:
- Не ми прави зло, брадвичке! Благодаря ти за честта. Ала не мога тебе да
взема, че съм се врекъл и обрекъл, вярна дума съм дал на Росица - най-малката
щерка на Южния дъжд - за нея да се оженя. Отколе сме си близки, разбираме се, тя
ми помага, аз я обичам…
- Тъй, значи! Мене не рачиш, Росата искаш? Сега ще те накарам горко да се
каеш: като те хрясна, силата ще ми познаеш.
Замахнала брадвата: хряс! - отхвръкнала една тресчица. Смъртна тръпка
пробягнала по ствола на младото дръвче - от корена до върха. Въздъхнали тъжно
листата, изстенало букчето. Ала ядното съскане на брадвата заглушило тихия му стон.
Злочинницата се нахвърлила връз него, заудряла го ожесточено: хряс! прас! хряс!
прас! - ехти зловещият и смях из цялата гора. Дочул дори и старият буков мост,
препречил едничката си греда над реката. По него минавали на отвъдния бряг и хора,
и животни.
Не издържал дълго младият бук, олюлял се, политнал и грохнал на моравата,
извезана с млада трева и току-що цъфнали диви цветя и билки.
Доволна от своята мъст, злодейката се обърнала към другите дървета и хрипко
изръмжала:
- Видяхте ли, разбрахте ли ми силата сега? Ако поискам, цялата гора ще
изсека. На волята си всички ви ще преклоня.
Мълчат дърветата и тръпнат от страх, да не би и тях да слети същата участ.
Ала брадвата още не била угасила яростта си. Навела се и почнала да кастри
буковото трупче. Орязала го, оголила го и го повлякла към дома. Само че, за да се
върне в къщи, трябвало да мине по стария буков мост. Приближила. А мостът скърца
от жалост, упреква безмилостната брадва:
- Злочиннице, какво си се развилняла из нашата гора? Защо погуби моя нежен
правнук?
- Я мълчи ти, старо-харо изкуфяло! - викнала му брадвата.
- Да кротуваш, че още ме държи обидата, що ми нанесе глупавият ти правнук.
Мирувай, да не ме разсърдиш и ти, че като те зачапарастя, ще те накълцам на
парченца. Знаеш ли кои съм аз?…
- Пладнешка разбойница си ти, злодейка! Не те почитам и не ме е страх от теб
- изскрибуцал старият буков мост подигравателно. Искал нарочно да я ядоса, защото
знаел, че колкото е безсърдечна, толкова е и безмозъчна, неразумна.
Измамила се брадвата, хванала се на уловката. Скочила и взела да сече моста
ожесточено: бум! тряс! прас! бум! тряс! прас! - разлетели се трески на вси страни.
А буковият мост търпи и се подбива със злодейката:
- Не ме боли! Нищо не можеш да ми сториш. Ти знаеш младоци да събаряш.
Пък с мене само зъбите си ще изпотрошиш…
А тя, чувайки тия непочтителни слова, още повече освирепяла. Заподскачала,
заудряла с всичка сила, та чак от зор се нажежила. Ама накрая пресякла гредата. Но
не успяла още да възвести победата си, мостът се сгромолясал и повлякъл със себе
си брадвата. Паднала тя и, разбира се, веднага потънала на дъното, защото била
натежала от многото си грехове. Тогава посеченият стар буков мост под хванал своя
правнук и двамата заедно плувнали надолу по реката, която ги отнесла надалеч,
надалеч, чак до безкрайното синьо море…

Сръбска народна приказка