Железният човек

Един баща имал троица синове. Като пораснали, той повикал
зидари, поръчал им да измайсторят три къщи и рекъл на синовете си:
– Чеда мои, настана време да се задомите. Къщите, в които ще
живеете, са готови. Няма ги само невестите. Трябва да ги доведете.
– Откъде? – попитал най-големият.
– Ще ви кажа – вдигнал се бащата и излязъл на двора, където
растяло едно старо ябълково дърво.
Посегнал с десницата си нагоре и откъснал три зачервени
ябълки.
– На ви – рекъл – тези ябълки. Хвърлете ги на три страни.
Където паднат ябълките, там ще намерите невестите си.
Братята поели ябълките от бащината си ръка. Най-големият се
изправил срещу изгрев слънце, замахнал силно и хвърлил ябълката.
Тя улучила поповата къща и паднала в градинката, където попската
дъщеря седяла под едно бадемово дърво и шиела на гергеф. Щом
видяла ябълката, която паднала от небето, девойката, я грабнала и я
мушнала в пазвата си. Вторият брат замахнал срещу залез слънце и
ябълката му паднала до прага на кметовата къща. Дъщерята на кмета
мигом изскочила от къщи и я грабнала. Най-малкият въздъхнал:
– Ех, за мене богати къщи не останаха! – и хвърлил своята
ябълка към гората. Тя се понесла като малка месечина над горските
върхари и тупнала в най-големия пущинак, до дънера на един
стогодишен дъб, където кротичко си пълзяла една костенурка. Като
зърнала ябълката, костенурката протегнала едното си краче,
примъкнала румения плод до главата си и зачакала.
– Тръгвайте сега – поръчал бащата на синовете си – да
доведете невестите си.
Най-големият закрачил към къщата на попа и подир малко се
върнал с попската дъщеря.
Средният довел дъщерята на кмета, а най-малкият дълго се
щурал из гората, додето намерил ябълката си, и като видял пред кого
се е търкулнала, горчиво се усмихнал:
– Ех, няма що, такъв ми е бил късметът.
И като се навел, той взел костенурката и ябълката, пуснал ги в
торбичката си и се прибрал в новата си къща. Повъртял се насам-
нататък, захлупил костенурката под коритото и понечил да излезе, но
се досетил, че обречената за него горска жителка може да е гладна,
затуй подигнал коритото и сложил ябълката до главата на
костенурката.
Заключил вратата и отишъл на нивата, Цял ден орал. Вечерта се
върнал уморен и гладен. Отворил вратата и що да види: цялата къща
светнала – преметена и подредена. Всяко нещо сложено на мястото
му, а край огъня наредени тенджери с яденета, едно от друго по-
хубави.
– Бре! – зачудил се орачът, – Кой ли ми е подредил къщата и ми
е сготвил такава богата вечеря?
Преди да седне на трапезата, той се досетил за костенурката и
повдигнал коритото. Нищо. Костенурката си дремела в костените си
захлупци. Само ябълката била малко нахапана.
Нахранил се най-малкият брат, изтегнал се в мекото легло,
наспал се и на другия ден пак заключил вратата и отишъл да оре.
Вечерта заварил къщата още по-хубаво наредена, а тенджерите два
пъти по-много.
– Чудна работа! – озадачил се орачът. – Кой влиза в къщата ми и
шета, когато вратата е заключена? Трябва да узная тая работа!
На другата сутрин той станал в зори и впрегнал колата. Заминал
уж да оре на нивата, но щом излязъл от селото, разпрегнал воловете,
пуснал ги да пасат и се върнал у дома си. Скрил се зад къщата,
където имало едно малко прозорче, и вторачил очи към стаята. Не
щеш ли, по едно време коритото, под което лежала костенурката, се
повдигнало. Изпод него се подала костенурката и бутнала с краче
ябълката напреде си. Ябълката се търкулнала под полицата, но
костенурката запълзяла припряно, източила шия навън и захапала
сладкия плод. Щом преглътнала отхапаното парче – тя мигом се
превърнала на девойка, по-хубава от месечината. Запретнала ръкави,
измела къщата, наклала огъня, сложила три-четири тенджери с ядене
и се заловила да меси хляб. Чевръсто затепкала струйката в ръцете й,
а под нея се сипело меко и бяло брашънце. Като замесила хляба,
шътачката насякла дърва на дръвника и опалила пещта.
– Ама че късмет съм имал с тази костенурка! – се улибнал най-
малкият брат и захванал да си свирука, но като си помислил, че щом
ошета, хубавицата пак ще се навре в костената черупка, посърнал и
решил да изгори черупката. По едно време девойката нарамила
кобилицата с празните менци и отишла на кладенеца за вода. Додето
се върне, оня влязъл в къщи, взел черупката и я хвърлил на двора. В
същия миг от небето към облаците се спуснал един сокол, грабнал с
нокти черупката и я отнесъл.
– Какво си направил? – викнала девойката, като разбрала, че
нейното костено облекло е отнесено от грабливата птица. – Ще има
много да патиш!
– За тебе съм готов на всичко – отвърнал момъкът и се
захласнал в нея.
До вечерта цялото село научило, че костенурката се е
превърнала на девойка, по-хубава от попската и от кметската дъщеря
и от всичките други момичета в страната. Вестта за нейната хубост
стигнала до ушите и на стария цар. Дигнал се той, разположил се в
една златна кочия и отишъл право в къщата на най-малкия брат.
Домакинята изскочила да го посрещне, както му е редът. Царят
сложил очилата си, изгледал я от главата до петите и изломотил, като
се обърнал към момъка:
– Тази девойка не е за тебе. Тя ще дойде в двореца ми, защото е
достойна да стане царица!
– Не си давам аз невестата! – отсякъл най-малкият брат.
– Ще я дадеш, сине майчин, и песен ще пееш! – креснал царят й
заповядал на слугите си да ударят на упорития момък сто дряновици.
Озверените царедворци прострели невинния човек на земята и
почнали да го налагат, а невестата му си чупела ръцете и викала:
– Ах, защо ми хвърли черупката? Ако ми беше тука, щях да се
смаля, да се скрия вътре и да не гледам как те бият тези побеснели
хора.
Подир стоте дряновици царят попитал момъка:
– А сега даваш ли я?
– И на кол да ме набиеш – пак не си я давам! – изпъшкал
пребитият.
Царят скръцнал със зъби и заповядал на слугите си бързо да
докарат девет козлени чували, пълни догоре – три с просо, три с жито
и три с ориз.
Слугите докарали чувалите.
– Изсипете ги на земята и разбъркайте зърното! – повторно
заповядал царят.
Слугите натрупали една голяма камара с разбъркано зърно.
– Хайде сега, давам ти срок една нощ – обърнал се царят към
най-малкия брат, – залавяй се да отделиш житото от просото и ориза.
Ако свършиш тая работа, додето пропеят първи петли – ще ти
оставя невестата. Ако не сколасаш – ще я откарам в двореца си!
– Изгубих си невестицата! – проговорил клетникът и сълзи
потекли от очите му.
Но девойката му избърсала очите с кърпичката си и рекла:
– Не плачи, а тичай по-скоро в горския пущинак, там където е
стогодишният дъб. Вземи един камък, почукай до три пъти върху
дънера на дъба и речи тъй:
„Стара горо осенова,
осенова, росенова,
поръча ми най-милото –
да му пратиш гъмжилото!”
Щом изречеш тези думи, тръгвай пак насам и тичай, без да се
обърнеш.
Отишъл най-малкият брат в горския пущинак и с един камък
почукал до три пъти върху кората на стогодишния дъб. Изрекъл
думите, които невестата му поръчала да каже, и си тръгнал. Тогава
подире му се навървили девет милиона мравки. Като чер ручей
зашумели към Неговия дом. Стигнали до купчината със зърното и се
заловили за работа. Додето пропеят първи петли, мравките отделили
смесените зърна и направили три купчини: едната само от житени
зърна, втората – само от просени, а третата – от оризови.
Рано в зори се домъкнал царят и като видял, че работата е
свършена – прехапал устни и рекъл на момъка:
– Още едно нещо искам от тебе!
– Какво? – попитал момъкът.
– Искам да ми направиш един железен човек, който да може да
ходи и да говори. Щом пристигна утре заран, железният човек трябва
да излезе пред мене и да ми се поклони.
Повторно посърнал най-малкият брат, но невестата му го
утешила;
– Не се съкрущавай, а тичай в гората пак на същото място и речи
тъй:
„Стара горо осенова,
осенова, росенова,
поръча ми най-милото –
да изпратиш страшилото!”
Най-малкият брат свършил всичко тъй, както му поръчала
невестата, и си тръгнал. Вървял към дома си, без да се обръща, а
онова ми ти страшило трополяло, дрънчало, скърцало и ломяло
гората. Като стигнал у дома си, най-малкият брат извикал на царя:
– Ей го железния човек!
Царят се облещил и зъбите му затракали от страх. Такъв човек
той не бил виждал никога. Ръцете му – стоманени, главата му –
бакърена, ботушите – от желязо. Искри изскачали изпод краката му.
Щом зърнал царят, железникът тръгнал срещу него и наместо да му
се поклони, дигнал десницата си и замахнал. Зашлевил му една
желязна плесница.
Царят се олюлял, паднал на земята и не се дигнал вече.
Тогава царските слуги се разбягали, железният човек се върнал
пак в гората, а най-малкият брат заживял честито с хубавата си
невеста.