Жабреевият проход

В Коси брод, там, дето сега е училището, някога било празно място. Доста големичко, на лично място, ала никой не се лакомял за него. Стръмничко било, знаеш. Зеленчукова градина тук мъчно можело да се направи - много труд искало, а полза никаква. Всеки гледал да си избере място по-наблизо и по-сгодно за обработване.

А някога, разправят, тук е имало жилище. Малка паянтова къщичка с две прозорчета, наведена напред, като че се кани да се търкулне презглава надолу. И зеленчукова градинка имало, и баня. С една дума, добре била подредена. Не била кой знае каква, но се хвърляла в очи. В цялата околност знаели за тая къщичка.

В нея живеел един златотърсач, Никита Жабрей го викали. Човек на възраст. Както се казва, дете с бяла коса. Като гледаш младите, иде ти дядо да му казваш, а той бил още в пълната си сила. Рядко можел някой да се мери в работата с него. Той бил строен на вид, но такъв мълчаливец, сякаш съвсем не знаел да говори, а нравът му - не го закачай. Никого не пущал близо до себе си. Изглежда, ненапразно му викали Жабрей.

Този Жабрей работел повече сам, търсел нови места и понякога намирал. Ще дойде тогава в село и ще каже:

- Селяни, там и там случайно открих злато.

И наистина струвало си да се работи. А понякога много изкарвали. Но за Жабрей се знаела още някаква тайна. На няколко пъти той забогатявал много. Разбира се, никой не виждал откъде идват парите на Никита, но хората си шушукали, че той продавал самородно злато на търговците, които се занимавали с тайна търговия със злато. Говорело се също, че всички кюлчета самородно злато, които той продавал, имали еднаква форма - приличали на обувчици, мънички, а тежки. Чудно било още, че те постепенно се уголемявали: отначало тежали по половин килограм, после повече и повече, а наглед били все като обувчици.

На тайните търговци, а и на златотърсачите, много им се искало да узнаят къде намира Жабрей тия златни обувчици, но напразно. Никита, види се, знаел, че го наблюдават, и си имал привичка. Води, води след себе си тия, които го следят, а щом се стъмни - право в гората. Иди го намери къде ще се мушне нощем в гората.

Пращали скришом хора при жена му, ала също напразно. Жабреица, знаеш, досущ приличала на мъжа си. С една дума, била толкова бодлива, че без ръкавици към нея да не се доближаваш. И в приказките си била остра. Дойде ли някой така, без работа, през прага не му дава да прекрачи. Не успее човекът дъх да си поеме и да издума:

- Здравей, бабо!

А тя припира:

- Какво още има да кажеш? По каква работа си дошъл?

Той, разбира се, мънка:

- Как поминувате със стареца? Всичко наред ли е?

- А, че живеем - отговаря тя, - на гости не ходим, у нас не каним, а неканените - с метлата по главата.

Иди, че приказвай с такава!

А с жените, които идвали да вземат назаем туй-онуй за домакинството, с тях различно се отнасяла. Някоя веднага ще я отреже:

- Не съм спастряла за тебе и друг път да не идваш!

А на друга веднага ще даде, каквото й поиска. Било брашънце, било масълце, картофи или нещо друго и за връщане няма да попита, ала излишна дума никога няма да каже. Щом гостенката рече да поклюкарствува, Жабреица ще вземе бързо легена и парцала и ще каже:

- Я да си отиваш в къщи, Степаня! Нали имаш деца. Работата ти е повече от моята. Аз почвам вече да мия, а ти стоиш, като че не те чака работа!

Така си живеели Жабрей и Жабреица настрана от хората.

Разбира се, понякога Жабрей работел и в съдружие с други златотърсачи. Това ставало, когато той посочел ново място. Приемали го на драго сърце, защото бил добър работник - не за двама, а за трима копаел и бил вещ в работата - кой ще се откаже от такъв. Само че той не се задържал дълго време сред хората. Малко нещо да стане, веднага се оттеглял. А там, дето работят много хора, какво не се случва? Свади в работата ще избухнат, кражба някаква ще се открие, ще накажат може би когото трябва, но Жабрей не можел да търпи такива работи. Ще послуша как крещят хората и ще каже:

- Забръмча блатото с комари! Който иска, да слуша - това не е за мене!

Каже така, плюне, поеме кирката и лопатата, ведрото и чувала на гръб и си замине. И да има нещо да получава, не отива да го вземе.

Веднъж заминал така, и то за дълго. Почнали да го мислят за умрял, а той се появил отново. Пролетес, когато се топят снеговете и ручеите шумят с пълна сила, довтасал.

Лоша се случила, казват, годината тогава. Много малко злато изкарали. Разбира се, на златотърсачите никак не им било весело. Голям празник бил, а те нямали с какво да се почерпят. Гълчали, оплаквали се, питали се от кого да изкарат по някоя чашка - изведнъж, гледат, по пътя откъм Полевая иде Жабрей. На него всичко ново-новеничко. Ясно било, че е с много пари и че сега ще има пир за цялото село.

Така и излязло. Никита се отбил най-напред в кръчмата, изсипал куп рубли на тезгяха и казал на кръчмарката:

- Уляно, сипвай на всички, докато се напият! Нека ни един комар да не бръмчи, че Никита Жабрей скрил печалбата си в кесията и не я показал на хората. На, ето я!

И трупа ли, трупа рубли на тезгяха.

Хората знаели, че Никита пирува до последната си рубла, и на бърза ръка се стекло цялото село. Едни без задна мисъл - защо да не пийнат, щом черпят, а повечето от хитрост, мислели си, няма ли да се отпусне Жабрей, няма ли да продума за мястото, където се намират златните обувчици? Но Жабрей си знаел мярката. Изпие, колкото трябва, струпа още пари на тезгяха и заръча на кръчмарката:

- Наливай, Уляно, на никого не отказвай! На мъжете - от простото, на девойките и жените - от червеното. Кой колкото може да носи. Ако изпият за повече, ще доплатя, ако изпият за по-малко, остатъкът е за тебе. Утре няма да е вече тъй.

Кръчмарката не знае къде да се дене от радост, върти се на всички страни: с едната ръка налива, с другата рублите събира. На Жабрей се кланя: добре, добре, казва, а на мъжа си шушне:

- Иване, я изтичай в избата и докарай още две бъчви, че виното няма да стигне.

От кръчмата Жабрей се запътил по обичая си към дюкяна, а там отдавна го чакат.

Търговецът също бил опитен. Той знаел, че като спечелят, златотърсачите се разпущат и затова в дюкяна му винаги имало скъпа стока, такава, каквато на простия селянин за нищо не влиза в работа.

Никита ще накупи от тая стока подаръци за жена си: вълнен шал, както се полага, обувки с катарами, цял топ коприна и още, каквото му хареса. Ще купи и за себе си нещо и казва на търговеца:

- Занеси го на жена ми. Никита, речи, Евсеич те поздравява и заръча да ти кажем: жив и здрав е и скоро ще си дойде в къщи. Нека да сготви зелеви пелмени и да приготви квас. Най-малко две кани!

Търговецът ще изтича, а Никита седи в дюкяна и го чака. После го пита:

- Е, какво?

- Нищо - отговаря той, - предадох всичко.

- Тя какво каза?

- Взе подаръците и ги хвърли в ъгъла, но нищо не каза.

Никита не вярва:

- Не може да бъде, да получи подарък от мъжа си и нищо да не каже.

Тогава търговецът отговаря:

- Само три думи каза.

- Какви думи? - пита.

- Като взе подаръците, въздъхна и рече: „Ох, стар глупак!“.

Никита се смее.

- Вярно казваш! Това е неин обичай. Значи е добре и здрава. Няма защо да бързам. Чакай да поразвеселим малко децата. Дай решетото.

Търговецът си знае вече работата. Ще домъкне рудничарското решето и пита:

- Колко ще заповядаш да претегля и какви?

- Сипи на око, догоре! От всички видове, но гледай да са с книжки, голи не искам!

Търговецът, разбира се, дорде не излъже, не го бива. От по-евтините бонбони сипва повече, а от по-скъпите съвсем малко, пък смята обратно. Но Никита не гледа това. Дава парите и излиза с решетото на прага, а децата от цялото село са дотичали. Но не стоят на вратата, а играят наоколо: едни на кокалчета, други с топка, а момичетата - своите игри. Те знаят Жабреевия обичай: види ли, че го чакат, занесе решетото обратно. Затова децата се преструват, че уж нищичко не знаят, а просто са се събрали да играят.

Никита вижда - не го чакат, и почва да хвърля бонбоните на всички страни. Децата, разбира се, не са виждали често бонбони - втурнат се да ги ловят, сборичкват се. Ако съборят случайно някого или си чукнат челата, Жабрей се смее, но ако се настървят и работата дойде до бой, скръцне зъби, хвърли решетото и каже:

- От комари, разбира се, комарчета ще се родят!

Навъси се и тръгне към къщи. Изкачи се на хълмчето, настани на пейката и подкара песен. В такъв миг не се доближавай до него: върху всекиго се нахвърля. Само бабичката си търпи около себе си.

Из селото поради Жабреевия гуляй се носи шум и глъчка, песни пеят, играят, а Жабрей седи на хълмчето и повтаря:

- Комари сте вие, комари, комарово царство.

Късно през нощта бабата го прибере в къщи, а като се наспи, на сутринта всичко тръгва по реда си. Най-напред в кръчмата, после купува подаръци на бабата и хвърля бонбони на децата. Бабата не за първи път събирала цял куп подаръци. После, като се свършват парите, ги продава на същия търговец десет пъти по-евтино. За което Жабрей платил половин стотак, тя за пет рубли го продавала, за което търговецът му измъкнал десет, за рубла го давала.

Когато децата направят раздялата без бой, Жабрей до вечерта скита из селото. Песни пее с другите златотърсачи, играе, но все пак в къщи сам се прибира, никой не му трябва. Ако някой въпреки това му се натрапва, Жабрей пак ще откаже:

- Приятел си ми, но в къщата ми не идвай! Не обичам.

Така продължавала веселбата, докато му се свършат парите. Само че тоя път още на първия ден другояче излязло.

Никита изнесъл решетото с бонбони и почнал да ги хвърля. А между децата се случило едно момченце, Дениско Сирачето го викали. На години още малък, а висок на ръст. Връстниците му често го закачали:

- Дениско, пречупи се на две, че да се изравним!

Понеже бил сираче, Дениско отдавна ходел да кара пясък, а поради ръста му го смятали за голям. Но нали все пак е дете, много му се искало да погледа Жабреевата веселба. Приближил се към дюкяна, сякаш че играе с децата. Но когато те се втурнали да ловят бонбони, Дениско стоял настрана и гледал. Никита го видял и му викнал:

- Ти, върлино, защо не ловиш?

И му хвърлил цяла шепа. Другите деца налитат, а Дениско само се отместил малко, за да не го съборят на земята. Тогава Никита го пита:

- Какво ти е, Дениско? Гърбът ли те боли?

- Не - отговаря, - не ме боли гърба, но това не е за мене. Аз съм вече голям.

- Щом си голям - казва Никита - върви в кръчмата. Пийни за мое здраве, па макар и от червеното!

Дениско отговаря:

- Преди смъртта си мама ми заръча: „Докато не ти порасне брадата, капка вино не слагай в устата си, а после - както знаеш“.

Никита се учудил:

- Я го виж ти! Вземи, щом е тъй! - и му хвърлил няколко сребърни рубли.

Ала Дениско не ги вдигнал от земята, та пък и казва:

- Милостиня не искам. Голям съм - свой хляб ям.

Никита, разбира се, се разсърдил. Заревал на другите деца:

- Дръпнете се настрана! Сега ще му видя силата на тоя горделивец.

Измъкнал от пазвата си пачка банкноти и ги ударил о земята пред Дениско. Но и той, види се, бил много упорит.

- Казах, че милостиня не вземам, а хвърлена като на куче - още по-малко.

От тия думи Никита съвсем излязъл от себе си - стои, втренчил се в Дениско. След това бръкнал с ръка в кончова си, измъкнал оттам къс самородно злато, казват, около две кила, и го хвърлил в краката на Дениско.

- Не се хвали пряко сили! - извикал Никита. - Това ще го вдигнеш!

Ала Дениско, дали защото бил много упорит, или защото не знаел истинската цена на златото, не го вдигнал. Погледнал го само и казал:

- Ще ми е драго сам да намеря такава златна обувчица, а чуждата не ми трябва!

Обърнал се и си тръгнал. Никита се съвзел, навел вдигнал парите и златото и извикал на Дениско:

- На тебе нищо ли не ти трябва?

- Нищо не ми трябва - отговорил Дениско. - Дойдох само да видя как се хвалиш със сполуката си пред народа.

На Никита му станало обидно, че момчето му направило упрек, но премълчал. След малко извикал подире му:

- Дениско, върни се!

А децата подхванали:

- Дениско, пречупи се! Дениско, пречупи се!

Дениско - нищо, спокойно приближил. Тогава Никита му казал тихо, да не чуят другите:

- Момче, ела утре сутринта при мене, когато бъда съвсем трезвен. Може да ти кажа за мравешката пътека, по-нататък прави, каквото знаеш. Ако те пуснат каменните устни, ще копаеш глината или с нагорещена желязна лопата, или с мокра дървена. Така ще намериш златните обувчици.

- Добре, чичо Никита - отговорил Дениско. - Ще ти бъда много благодарен, ако ми покажеш пътя.

- Не го правя за благодарност - казал Никита, - а загдето не си алчен. Отдавна търся такъв като тебе.

Поговорили така и се разделили, но не им било писано повече да се срещнат.

След тая случка Жабрей се запътил веднага към къщичката си на хълма. Вървял бавно, сякаш бил дълбоко замислен, и за комарите него ден не тананикал. Хората го видели да седи с бабичката си пред къщи. Дълго седели като някакви младоженци и си говорели другарски за нещо. Селяните не можели да се начудят:

- Гледай, Жабрей и Жабреица не могат да се изприказват. Не е на добро - види се, скоро ще умират.

Шегували се, разбира се, но така излязло. На сутринта Дениско отишъл у Жабрееви и що да види - всички врати разтворени, а в пруста и в къщата пълно безредие: кое съборено, кое прекатурено, кое на парчета строшено. Посред къщата лежал тежък кривак и жив човек нямало.

Дениско се уплашил, изтичал в селото и разправил: така и така, нещо нередно е станало у Жабрееви. Хората, макар да не били съвсем изтрезнели, веднага се втурнали към хълмчето. Взели да разглеждат кое как е. Доложили на началството. Ала нищо не могли да открият. Личало само, че тук здраво са се били, в тъмното, където падне, са удряли и в зимника са ровили, но до дрехите не се докоснали и подаръците, които бабата била хвърлила в ъгъла, там си лежали. Кръв нямало и следи по земята около къщичката не се виждали. Мястото, знаеш, било каменисто и не държало следи. А пък и цялото село се стекло тук - и да е имало някакви следи, хората всичко утъпкали.

Разбира се, началството поставило стража на опустялото място и почнало да разпитва хората какво знаят за тая работа. Видяло се, че между селяните нямало кого да обвинят: в оная нощ кой лежал мъртво пиян, кой бил пред очите на другите. Загатнали само, че разбойниците трябва да са дошли от Кунгурка, защото видели в селото помощниците на тамошния търговец на злато. Мнозина сочели този търговец, защото той неведнъж подбуждал хората да следят Никита. Но нима ще го обвинят, щом всички началства са подкупени от него? И така извъртели работата, че Дениско Сирака изкарали виновен. На него, казват, Никита показал парите и самородното злато и не току-тъй момчето било на заранта в къщата му.

Подлост, разбира се, но тикнали момчето в затвора и го мъчили там няколко години. Така и търговеца спасили, и ръцете си измили - намерили виновния. Свикнали били така да правят.

В селото скоро забравили за Дениско. То се знае, рудничарите не помнят дълго другарите си. Рядко ли се случва някой от тях да изчезне. Дениско нямал близки - кой ще вземе да тъгува за него. А той лежал в затвора и мислел: „Изляза ли, ще намеря Никита и истината ще се открие“.

Най-после го пуснали. Върнал се в село голям мъж. Най-напред поискал да научи какво се чува за Никита и за жена му и кой живее в тяхната къщичка. Попитал, но никой не знаел. А от къщичката на хълма и помен нямало. То се знае, къща без стопанин дълго не стои, бързо я разграбват, а освен това за Жабреевата къща се знаело, че крадците търсили нещо в зимника. Хората също почнали да ровят. Преровили всичко и Жабреевият дом се превърнал в празно място с трапове.

На Дениско му домъчняло. „Ех - казал, - разбираше от търсене на злато човекът. Богатство не натрупа, всичко за хората разпиля. Показваше на селяните новите места. И бабичката му не вършеше на хората зло, само дето беше саможива, а сега остана едно запустяло място с трапове.“

Изкачил се на хълмчето, седи там и си мисли. Спомнил си какво му казал Никита, когато го викал при себе си.

„За каква мравешка пътека ми разправяше той? И какви са тия каменни устни?“

Мислил, мислил и решил: „Мравешките пътечки не са една, не са две. Откъде да знам по коя трябва да тръгна. Виж, каменните устни може да се потърсят. Може пък и да ги открия“.

Решил така и изведнъж забелязал, че седи точно до една мравешка пътечка. Пътечка като пътечка. Мравки пълзят по нея, но всички в една и съща посока, а в обратна - нито една. Това се сторило чудно на Дениско. „Чакай да видя - рекъл си той - къде е мравунякът.“ Тръгнал край пътечката, а тя водела някъде много надалеко. Чудно било още, че мравките ставали сякаш по-големи и че там, където мястото е по-открито, се виждало нещо да блести на крачката им. Каква е тая работа? Взел в ръка една мравка, друга, гледа ги. Нищо не се вижда. Тръгнал по-нататък и пак забелязал: колкото отивали по-нататък, мравките ставали по-големи. Вдигнал пак една мравка и почнал да я разглежда. Видял, че на всяко краче имала залепена по една малка златна капчица. На Дениско това му се видяло много чудно и той забързал по пътечката. Така излязъл на една полянка, по средата на която се издигали два камъка, като питки, сложени една върху друга: едната отдолу, другата отгоре. Същински устни.

Мравешката пътечка води точно към тия устни, а мравките, щом излязат на полянката, пред очите ти наедряват. Да те е страх да ги вземеш в ръце - толкова големи ставали. А крачката им ясно се виждало, че са обути в обувчици. Отидат до каменните устни и се скриват вътре. Изглежда имало проход.

Дениско се приближил да види, а каменните устни се разтворили широко, сякаш искали да го погълнат. Той се уплашил, дръпнал се, а устните не се затварят, като че го чакат, и мравките вървят по пътя си, сякаш нищо не се е случило. Дениско се попрестрашил, приближил се пак, надникнал вътре и какво да види - между устните имало проход, който се спущал стръмно надолу като пързалка, но от най-лепкава глина. Мравките вървели с мъка надолу, защото крачката им затъвали в глината. На едни обувчиците веднага оставали в нея и по-нататък те леко вървели. Други се спущали по-надолу и видимо се уголемявали. Влизали в каменните устни големи като бръмбари, а като повървели малко, пораствали като агънца, като слезнели още по-надолу, ставали като овен, като теле, като бик. По-нататък ставали още по-грамадни и обувките им много натежавали. Преди да ги оставят в глината, мравките вървели бавно, а след като ги свалят, всички до една почвали леко да се пързалят и повече не растели.

Сега разбрал Дениско откъде идвали златните обувчици, но не можел да разбере само как Никита не се страхувал от тия големи мравки. Помислил така, а мравките почвали да излизат една след друга и нови не идвали вече към каменните устни.

„Аха - рекъл си - значи и промеждутъци има, но дали задълго?“

За обувчиците той разбрал, че може просто с ръка да се вадят от глината. На Дениско му се дощяло да си опита щастието, макар и отгоре да порови малко. Но и това се досетил, че по тая стръмнина без кирка мъчно ще се върне обратно. Почнал да търси наоколо някакъв чаталест клон или чепата върлина и съзрял в един храст дървено ведро. Малко ведро, но широко. Имало и дърва приготвени, а до тях - кирка и две лопати: едната желязна, другата дървена.

Дениско се блъскал от малък из рудниците, разбрал за какво са. Взел лопатите, кирката и ведрото, закрепил наръч съчки на колана си, отишъл при каменните устни, а те се затворили. Двата камъка лежали един върху друг, като че тук никакъв проход не е имало.

Угрижил се Дениско, но какво може да направи?

Няма да седне с кирка камъните да разбива. Поискал да сложи всичко обратно в храстите, а устните се отворили пак широко-широко и сякаш се помръдвали да го погълнат. Но Дениско не се уплашил, не се поколебал - спуснал се веднага долу. В глината, разбира се, нямало златни обувчици, те били потънали по-надълбоко в пясъка, но за опитен човек не било трудно да стигне до тях. Дениско знаел, че такава лепкава глина трябва да се копае с нагорещена желязна лопата, а още по-добре с мокра дървена: така като баница се реже. Заловил се той, очистил мястото набързо и почнал да изравя златните обувчици от пясъка. Много изровил - и големи, и малки. Но забелязал, че взело да става все по-тъмно и по-тъмно и устните почнали да се затварят. Дениско помислил:

- Аз май че се полакомих. Защо ми са толкова? Ще взема само две. Едната за помен на Никита, другата за себе си - и толкова.

Решил така - и устните се разтворили, сякаш го подканвали да излезе. С кирка лесно се изкачва всякаква стръмнина. Закрепи я здраво, изкатери се по нея и продължавай така нагоре. Дениско излязъл и сложил всички сечива на старото им място. По-малката обувчица скрил в ботуша си, а другата - досущ като оная, която видял у Никита - пъхнал в пазвата си и веднага се запътил за Кунгурка.

Намерил там търговеца, когото подозирал в убийството на Никита, издебнал го в безлюдно място и го попитал:

- Искаш ли да си попълниш чифта?

Извадил обувчицата от пазвата си и му я показал, без да му я подава. Търговецът, разбира се, се зарадвал.

- Колко пари искаш?

Дениско казал:

- Без пари ще ти я дам, ако ми кажеш къде са заровени Никита и жена му.

Алчността, изглежда, надвила търговеца и без да му мисли, той казал:

- До мраморната кариера, в стария кладенец ги хвърлиха.

- Заведи ме там! - рекъл Дениско.

Тръгнали. Търговецът му показал:

- Ето тука!

- На ти тогава! - извикал Дениско, замахнал и ударил търговеца със златния къс по челото.

А той не бил много лек. Всеки знае какво ще стане, ако те шибнат с такова нещо по челото, и то с всичка сила. Наскоро след това намерили търговеца и златната обувчица до него - един вид с този печат е подпечатано челото му.

После заради този златен печат едва не осъдили всички съдии. Всеки, знаеш, искал да го задигне, ала другите не давали: оплаквали се на началството - еди-кой си, казват, е крадец, разбойник, най-строго трябва да бъде наказан. Делото се протакало дотогава, докато стигнало до главния съдия. Той, разбира се, веднага решил:

- Трябва - казва - да занеса печата в къщи и да го пробвам с киселина дали наистина е златен.

Отнесъл златната обувчица в къщи и веднага я скрил в касата си, а взел едно парче от стар свещник, лъснал го малко, занесъл го в съда и казал:

- Това нещо не се е и допирало до злато.

То се знае, всички разбрали, че е извършено явно мошеничество, но не посмели да се оплачат от главния съдия. А той се радва и сам на себе си се хвали:

„Майсторски ги изиграх. Изглежда, че не току-тъй са ме сложили за главен съдия!“

Върнал се в къщи и първата му работа била да отвори касата, ала нея, изглежда, червей я проял - златната обувчица била изчезнала. Ровил, ровил, не можал да я намери. Имало било обувчица, но останала голяма дупка.

И Дениско, колкото и да го търсили, също не могли да го намерят. Той, изглежда, се преселил в Сибир или някъде другаде.

За каменните устни малко приказвали къде трябва да ги търсят. Казват, че били наблизо до Денисковия рудник, но не съм сигурен.

Което не знам, не знам - не обичам да измислям. Нямам такъв обичай.

Уралска приказка