Жабата пътешественица

Имало едно време една жаба-кекерица. Седяла си тя в блатото, ловяла комари и мушици, през пролетта високо квакала заедно със своите приятелки. И целия си живот щяла да прекара благополучно, разбира се, ако случайно не я изядял щъркелът. Но случило се едно произшествие.

Веднъж тя седяла върху клончето на един чепат дънер, който се подавал от водата, и се наслаждавала на топлия дребен дъждец.

„Ах, колко прекрасно и мокро е времето днес! — си мислила тя. — Каква наслада е да живееш на света!“

Дъждецът ромолял по нейното пъстричко лакирано гръбче; неговите капки се стичали по коремчето и крачетата й и това било възхитително приятно, толкова приятно, че тя едва-едва не заквакала, но за щастие си спомнила, че било вече есен и че през есента жабите не квакат — за това си има пролет. Ето защо тя замълчала и продължавала да се изнежва.

Изведнъж тънък, свирещ, прекъслечен звук се разнесъл из въздуха. Има такава порода патици: когато летят, крилата им, като разсичат въздуха, сякаш пеят или по-добре казано, подсвиркват; фю-фю-фю-фю се разнася из въздуха, когато високо над вас летят ято такива патици, а те самите дори не се виждат: толкова високо летят. Този път патиците, като описали огромен полукръг, се спуснали и кацнали тъкмо в блатото, където живеела жабата.

— Кря, кря! — казала една от тях. — Дълъг път ни чака, трябва да похапнем.

И жабата веднага се скрила. Макар и да знаела, че патиците няма да вземат да ядат нея, голямата и тлъста жаба, тя все пак, за всеки случай, се гмурнала под дънера. Но след като размислила, решила да подаде от водата своята глава с изпъкналите очи: много й било интересно да узнае къде летят патиците.

— Кря, кря! — казала друга патица. — Става вече студено! По-скоро на юг! По-скоро на юг!

И всички патици почнали високо да крякат в знак на одобрение.

— Госпожи патици — се осмелила да каже жабата, — какво е това юг, накъдето летите? Моля, извинете за безпокойството.

И патиците заобиколили жабата. Отначало в тях се появило желание да я изядат, но всяка си помислила, че жабата е извънредно голяма и няма да мине през гърлото. Тогава всички започнали да крещят, като пляскали с криле:

— Хубаво е на юг! Сега там е топло! Там има такива славни топли блата! Какви червеи има там! Хубаво е на юг!

Те така крещели, че почти оглушили жабата. Тя с голям труд ги убедила да млъкнат и помолила една от тях, която й се сторила по-тлъста и по-умна от всичките, да й обясни какво нещо е юг. И когато тя й разказала за юга, жабата изпаднала във възторг, но накрая все пак запитала, защото била предпазлива:

— А много ли мушици и комари има там?

— О! Цели облаци! — отвърнала патицата.

— Ква! — казала жабата и тутакси се обърнала да види няма ли там приятелки, които биха могли да я чуят и осъдят за квакането през есента. Тя просто не могла да се сдържи да не квакне поне едничък път. — Вземете ме със себе си!

— Това ме учудва! — възкликнала патицата. — Как ще те вземем? Ти нямаш криле.

— Кога ще отлетите? — запитала жабата.

— Скоро, скоро! — закрякали всички патици. — Кря, кря! Кря, кря! Тук е студено! На юг! На юг!

— Позволете ми да помисля само пет минути — казала жабата, — аз ей сега ще се върна, сигурно ще измисля нещо хубаво.

И тя цамбурнала от клончето, на което отново посегнала да се покачи, във водата, гмурнала се в тинята и съвсем се заровила в нея, за да не й пречат страничните предмети да размишлява. Пет минути минали, патиците вече се готвели да летят, когато изведнъж от водата, до клончето, на което седяла жабата, се показала нейната муцуна и тази муцуна имала най-възторжено изражение, на каквото е способна само жабата.

— Измислих! Намерих! — казала тя. — Нека две от вас вземат с човките си една пръчица, а аз ще се вкопча в нея по средата. Вие ще летите, а аз ще се нося. Трябва само вие да не крякате и аз да не квакам и всичко ще бъде отлично.

При все че да мълчиш и да мъкнеш макар и леката жаба три хиляди вьорсти[1] не е бог знае какво удоволствие, но нейният ум докарал патиците в такъв възторг, че те единодушно се съгласили да я носят. Решили да се сменят на всеки два часа и тъй като патиците били, както се казва в задачата, толкова и още толкова, и на половина от толкова, и на четвъртина от толкова, а жабата била сама, то трябвало да я носят не особено често. Намерили хубава, яка пръчка, две патици я взели с човките си, жабата здравата я захапала по средата и цялото ято се издигнало във въздуха. На жабата се завил свят от страшната височина, на която я издигнали; освен това патиците летели неравно и дърпали пръчката; бедната жаба се клатела във въздуха като книжен паяк и с всички сили стискала челюстите си, за да не се откъсне и пльосне на земята… Но тя скоро свикнала със своето положение и дори започнала да се оглежда. Под нея бързо се носели полетата, ливадите, реките и планините, които впрочем й било много мъчно да разглежда, защото като висела на пръчката, тя гледала назад и малко нагоре, но все пак виждала това-онова и се радвала и гордеела.

„Ето как чудесно го намислих“ — мислела си тя.

А патиците летели след предната двойка, която я носела, крещели и я хвалели.

— Удивително умна глава е нашата жаба — казвали те. — Дори между патиците ще се намерят малко като нея.

Тя едва се сдържала да не им благодари, но като си спомнила, че ако отвори уста, ще падне от страшна височина, още по-силно стиснала челюстите си и се решила да търпи. Тя се клатела така през целия ден; патиците, които я носели, се сменяли през време на летенето, като ловко подхващали пръчката; това било много страшно: неведнъж жабата едва не квакнала от страх, но трябвало да запази присъствие на духа и тя го запазила. Вечерта цялата дружина се спряла в някакво блато; призори патиците с жабата отново потеглили на път, но сега пътешественицата, за да вижда по-добре какво става по пътя, се вкопчила с гръбчето и главата напред и с коремчето назад. Патиците летели над пожънати ниви, над пожълтели гори и над села, пълни с житни купни; оттам долитал хорски говор и ударите на млатилките, с които очуквали ръжта. Хората гледали ятото патици и като забелязвали в него нещо странно, го сочели с ръце. И на жабата страшно се дощяло да лети по-близо до земята, да се покаже и послуша какво говорят за нея. При следната почивка тя рекла:

— Не е ли възможно да не летим толкова високо? От височината ми се завива свят и аз се боя да не падна, ако внезапно ми стане лошо.

И добрите патици й обещали да летят по-ниско. На следния ден те летели толкова ниско, че чували гласовете.

— Гледайте, гледайте — викали децата в едно село, — патиците носят жаба!

Жабата чувала това и сърцето й подскачало.

— Гледайте, гледайте — викали в друго село възрастните. — Ама че чудо!

„Дали знаят, че аз измислих това, а не патиците“ — си помислила жабата.

— Гледайте, гледайте — викали в третото село, — какво чудо! И кой ли е измислил тази хитрина?

Сега вече жабата не се сдържала и като забравила всяка предпазливост, завикала с всички сили:

— Аз! Аз! Аз!

И с този вик тя полетяла с глава надолу към земята. Патиците високо закрещели; една от тях искала да подхване бедната спътница при летенето, но не успяла. Жабата, като потрепервала и с четирите си крачета, бързо падала към земята; но тъй като патиците летели много бързо, тя не паднала точно върху мястото, над което извикала и където имало твърд път, а много по-далече и това за нея било голямо щастие, защото цопнала в мръсния вир на край село.

Скоро тя изплувала от водата и веднага пак разпалено закрещяла с цялото си гърло:

— Аз! Аз измислих това!

Но около нея нямало никой. Изплашени от неочаквания плясък, всички местни жаби се изпокрили във водата. Когато започнали да се показват от нея, те с учудване гледали новачката.

И тя им разказала чудната история как цял живот мислила и най-сетне изнамерила нов, необикновен начин за пътуване с патици; как имала свои собствени патици, които я отнасяли, където й се щяло; как била на прекрасния юг, където е толкова, толкова хубаво, където има такива прекрасни топли блата и толкова много мушици и всякакви други насекоми за ядене.

— Наминах при вас да видя как живеете — рекла тя. — Ще остана при вас до пролетта, докато се върнат моите патици, които освободих.

Но патиците никога вече не се върнали. Те мислели, че жабата се е пребила на земята и много я съжалявали.


Бележки

[1] Вьорст (верста) — руска мярка за дължина (около 1070 метра).