Земята не приема алчните

Веднъж селяните от едно село се оплакали на владиката Йоаникий, че
чорбаджията им е много лош. Грабел ги, вземал им, дето има една дума, залъка от
устата. Селяните се видели в чудо и изплакали със сълзи на очи:
— Ще погинем, владико, такъв алчен човек не сме виждали досега. Всичко ни
взема, всичко!
Владиката ги посъветвал да потърпят още мъничко, пък то Господ всичко
вижда — ще го накаже.
— Дано по-скоро го стори! — замолили се селяните.
— Ще, ще, деца мои! Аз ще се помоля за това — уверил ги владиката.
Прибрали се обнадеждени селяните по бедните си къщурки. И виж ти чудо, на
следващия ден камбаната забила на умряло — чорбаджията изедник бил починал.
Селяните се кръстели трескаво, благодарели на Бога. Жените им коленичили
пред иконите на Света Богородица и устните им мълвели молитва след молитва.
На другия ден, както става по селата, всички придружили покойника в
последния му път към вечността. Отслужил попът заупокойна молитва и гробарите
понечили да спуснат ковчега в гроба. И тогава се случило чудото — земята
отказала да приеме ковчега с алчния чорбаджия. Колко се мъчили да натикат
ковчега в гроба, ама не може, не искал да влезе.
Как ли не се опитвали да спуснат ковчега в земята. Изкопали втори гроб, но
и в него ковчегът не искал да влезе.
Чудели се селяните какво да направят — друг път подобно нещо не им се било
случвало.
И срам не срам, страх не страх, чорбаджийката върнала ковчега с мъжа си
вкъщи. Държала го там и всеки ден над него плачела или в черквата се молела да
му прости Господ алчността и греховете и да позволи земята да приеме тялото му.
Даже още няколко пъти пробвали да погребат ковчега с мъртвеца, но все не
ставало — земята не искала да го приема и това си е.
Синът на чорбаджията нямал ни мира, ни сън. И как да ги има, като земята
отхвърляла ковчега с мъртвия му баща?! Срам, голям срам.
Къде ли не ходил, кого ли не разпитвал, но никой не можел да му помогне. И
тъй един ден разбрал, че неговите съселяни навремето са ходили при владиката да
се оплакват от баща му. Значи, владиката ще може да му помогне. И се запътил при
него.
— Владико, девет години минаха, а баща ми е още непогребан. Хайде да го
опееш, та да си намери и той мястото в гробището.
— Грешник беше баща ти, алчен беше. Нямаше равен по алчност, затова и
земята не го ще.
— Колкото и да е бил алчен, девет години не стигат ли да ни срами, та още
трябва да сме наказани? Май вече си е изкупил греховете.
Владиката помислил и решил да опее стария смъртник, та историята да намери
своя край.
И на другия ден го опял. Но щом решили да спуснат ковчега в гроба, той се
превърнал на прах и се пръснал наоколо. Земята пак не искала да го приеме.
Други пък разправят, че чорбаджията не желаел да си отиде от този свят, не
вярвал, че е умрял, и затова на тази земя си останал, а с него и алчността.