Зайчето и джуджетата

В старо време в една гора живееха седем весели джуджета. Турили си бяха сами имена - Рошльо, Дългобрадко, Мустакатко, Кривозъбчо, Куцльо, Лаком Шишко и Смехурко. Те бяха добри джуджета, месо не ядяха и всяка година се черкуваха в съседния горски манастир.

Под клоните на дебело дърво с широки листа бяха съградили мъничка къщичка с врата, стълба, прозорци и комин - също като къщите на големите хора. Всеки ден едно от джуджетата оставаше да реди къщата и приготвя гозба, а другите се пръсваха по работа из гората.

Съсед и побратим им беше Сивото зайче. Само че тогава и зайчето си беше като другите животни с малки уши и четири къси крачета. То не можеше да подскача като сегашните зайчета и затова беше много по-страхливо от тях.

Зайчето живееше в хралупата на едно близко дърво и често ходеше на гости на джуджетата, които го гощаваха с морковчета, с гъбички и диви ягоди.

Една пролетна вечер над гората се понесе радостен звън на камбаните от близкия манастир. Зайчето се спусна към джуджетата и отдалеч им завика:

- Ей, ей, побратими! Чувате ли? Чувате ли? Звъни манастирската камбана. Трябва да е наближил празникът.

Но като приближи до къщичката, много се зачуди, когато видя, че джуджетата не се радват. Те бяха насядали по стълбите на къщичката, подпираха глави натъжени и мълчаха.

- Ехей, какво ви е бе? Защо сте се умълчали такива? Не чувате ли как радостно звъни камбаната на дядо игумена?

- Чуваме, как да не чуваме! - каза Дългобрадко. - Нали затова сме нажалени.

- Я, че защо бе?… - зачуди се зайчето.

- Ах, Зайко, ти не знаеш - отвърна му Рошлю, - ние си имаме стар обичай: всяка година всички отнасяме по един подарък на дяда игумена. Досега му носехме гъбички, цветя, диви ягоди и плодове. Ала тази година празникът на манастира е много рано, гората е още гола, нищо няма… Затова ни е жално.

- Чакайте бе! Ще намислим нещо, ей! - викна им зайчето. - Аз ще ви помогна. Вие не знаете какви майстории имам скрити в къщичката си.

- Хайде бре, хвалипръцко! - изсмяха му се джуджетата.

Но зайчето клекна на задните си крачета, подпра глава на лайката си и се замисли.

- Стойте! - извика то. - Намислих! Намислих!

- Какво бе, лудчо!

- Я ми кажете вие, имате ли яйца?

- Какви яйца?

- Какви - кокоши. Можете ли ми намери седем яйца?

- Ще намерим - отвърна Дългобрадко, - още утре ще ти донеса едно.

- Но по-напред добре да го увариш!

- Охоо! - изсмяха се джуджетата. - Такава ли била работата? Хапва ти се варено яйце, а?

- Ваша работа! - разсърди се зайчето.

- Де, де, Зайко, пошегувахме се бе - ще ти дадем.

На утрото Зайко взе вареното яйце, препаса престилка, затвори се в хралупата и цял ден работи вътре. От къщата му излиташе пушек, миришеше на варени треви. А вечерта им донесе яйцето - цяло червено - като цъфнал божур. Джуджетата не можаха да му се начудят и нарадват. На другия ден донесе на Мустакатко синьо, подире на Рошля, на Кривозъбча - жълто, зелено и люляково. Без яйца останаха само Смехурко и Лаком Шишко.

- Ами за нас бе, Зайко, защо няма писани яйца?

- За вас, братчета - няма: свършиха ми се боите. Аз си ги правя от различни треви и цветя… Свършиха се! Имам още само бяло и черно. Ама какво ти бяло, когато яйцето и само си е бяло… А пък черно е срамота да отнесете на дяда игумена - ще се докачи.

Смешльо и Шишко заплакаха. Зайко ги гледа-гледа, па им викна:

- Стига бе, не плачете! Дайте ми утре две яйца, ще нареди и вас!

На утрото взе яйцата, затвори се в хралупата и два деня не се показа навън. Излезе чак вечерта срещу празника. Приближи засмян до джуджетата и разтвори престилката си. Вътре имаше две червени яйца с нарисувани по тях пеперудки, пиленца, патенца, птиченца.

Джуджетата наклякаха покрай тях, гледаха ги и не смееха да ги пипнат с ръка.

Едвам дочакаха полунощ. Щом чуха камбаната, скочиха и се запътиха към манастира.

- Много здраве на дяда игумена! - извика им зайчето. - И на мене много ми се иска да дойда, ама ме е страх - ще ме погне някой лош човек, я някое ловджийско, куче… Кажете на дяда игумена, че аз съм изписал яйцата. Кажете му, ако иска, нека да измоли да ми пораснат ей такива е дълги уши, за да чувам надалече, и… и такова… ако иска - да ми станат двата задни крака по-дълги, за да мога да скачам по-бързо, когато ме гонят кучетата.

Джуджетата обещаха. Ходиха на манастира, върнаха се. А на утринта още в зори някой затропа на вратата им. Отвориха - що да видят: зайчето скача весело, премята се презглава и размахва цял лакът дълги уши…

Оттогава хората се научили да багрят червели яйца. Затова си изпращат и картички с червени яйца, джуджета и зайчета.


Георги Райчев