Защо ракът отряза опашката на котака

Дядо Адам воденичаринът подир пладне легна в градинката, под крушата, да си подремне. До главата му се настани неговият мързелив чер котак и взе да си прозява.

- Мъркай! - рече дядо Адам. - Когато предеш тънко над главата ми, много сладко спя.

- Не ща! - отвърна котакът.

- Защо не щеш?

- Защото не си ми донесъл нито една рибица, да хапна и аз като хората. Всичко съм ял: и пилета, и птичета от гнездата по дърветата, само мишка или рибка няма кой да ми хване. Тъй ще си умра с отворени очи за риба.

Дядо Адам се натъжи. Стана, взе чешмировата си тояжка и слезе към реката. Тихо си течеше Етър надолу. Пеперудки като цветчета трептяха над подмолите. А в подмолите шетаха зелени раци с мустаци.

- Етъре! - викна дядо Адам. - Я ми изхвърли на брега една кротушка рибка!

- Защо ти е? - попита реката.

- За нашия котарак. Изяде ме за риба тоз глупак.

- Не давам риба на котака.

- Защо не даваш?

- Защото вчера изяде дечицата на славейчето.

- Ще дадеш!

- Няма да дам!

- Бой ще има тук под кривата върба! - закани се дядо Адам.

- Бий ме, ако не те е грях да биеш водата, дето ти кара воденицата. Ала дядо Адам се беше разлютил, замахна с тояжката си и тупа-лупа - почна да налага реката. Тогава реката се оскърби, запени се, зашумя и рече:

- Ще ти дам да разбереш как се бие река Етър!

И дръпна водите си. Върна се назад към балканското езеро, откъдето беше дошла. Коритото и бърже пресъхна. От една рача дупка се показа един рак кривокрак, навири единия си мустак и запълзя към речния бряг. Най-напред протегна щипката си и ощипа дяда Адама за босия крак. Дядо Адам подскочи като яре и търти към къщи да си върже ранения крак с варено еньовче. Ракът потегли заднишком към воденицата. Влезе в градинката под крушата, разтвори своята щипка като ножица и - щвък! - отряза опашката на ленивия котак. Котакът измяука и се метна на покрива. Покатери се горе върху плочата на комина. Ракът се спря, помисли с малката си глава и рече: „Щом няма вода в реката, я да стана птичка. Ще се кача на някое дърво, ще вляза в някое птиче гнездо и поглеж, че ми пораснали криле. Ще хвърча все назад.“ И той бодро запълзя по кората на една трънлива круша. В клоните намери едно свраче гнездо. Свраката тъкмо мътеше. Ракът я ощипа за опашката и тя рече: гааа! Побягна от гнездото. Тогава нейният гостенин се намърда на мястото й, па навири мустаци:

- Добре съм тука. От тия яйца ще измътя рачета наместо сврачета.

Свраката го попита:

- Защо не си стоиш в подмолите?

- Защото реката Етър върна водата си и аз останах на сухо.

- Че защо я върна?

- Защото дядо Адам я би с тоягата си.

- Чакай, аз ще го науча него! - разсърди се свраката и хвръкна към дядовата Адамова градинка. Видя калпака му на тревата, спусна се, хвана го с човка и отлетя към близкото блато. Пусна калпака в тинята. Жабите се разврякаха: „Корона падна от небето за нашия цар!“

След това свраката пое към Балкана. Намери лисицата и викна:

- Слушай, сестро, ти си най-умната. Едно време моята прабаба пусна на твоята прабаба цяла бучка сирене. Дай сега ти пък един съвет!

- Казвай какво има! - дигна очи нагоре лисицата.

Свраката разказа каква е работата и лисицата я научи как да постъпи. Дигна се оттам кака сврака и право на езерото, където се беше прибрала реката Етър. Кацна на брега. Почука с човка три пъти върху едно камъче. От синьото езеро излезе един голям червен жабок с жълта корона - царят на езерото - и попита:

- Какво искаш?

- Искам реката Етър да се върне пак в коритото си.

- Не я пущам! - извика жабокът. - Моята дъщеря не е цигански тъпан, че да я тупат с чемширови тояги!

и потъна в езерото. Тогава свраката се наведе, клъвна с човка едно камъче. Пусна го във водата. Върна се, намери второ, трето, четвърто. Цели три дни пуща камъчета.

На четвъртия ден жабокът се показа разтревожен:

- Докога мислиш да пущаш камъчета в моята държава?

- Докато пресуша езерото.

- Чувай, махай се от главата ми! Ей сега ще проводя дъщеря си пак да потече надолу.

Свраката се поклони и си тръгна. Подире и зашумя реката. Когато воденицата затрака, обърна се сърцето на рака.

- Ах, - рече той, - реката си е дошла. Какво сврако, сбогом! Напущам ти гнездото, защото ме напече сухото слънце.

Боя се да не ми пламнат хубавите мустаци. Ще се върна пак, когато грейне мокрото слънце. А ти внимавай, ако се измътят рачета наместо сврачета, да ми ги проводиш в реката! В туй време дядо Адам куцукаше в градината и си диреше калпака, а котакът стоеше на комина и го беше срам да слезе, защото нямаше опашка.


Ангел Каралийчев