Защо на Заю-Баю му е цепната устната

Една вечер Заю-Баю вървял по горската пътечка и си подсвирквал весела
песничка. Той отивал на имен ден у тъща си, която живеела край една зеленчукова
градина - само да се пресегне, набирала зеле, моркови, цвекло и всякакви други
благини. Та знаел нашият хитрец, че тя добре ще го нагости и затова му било така
весело на душата. Не щеш ли - насреща из храсталака се изстъпил един лъв.
- Ей, малкия - изръмжал царят на зверовете, - днес съм много гладен,
затова ще те изям.
- Ва-ва-ваше царско ве-ве-величество - заекнал от страх Заю-Баю, - не съм
достоен аз за твоята царска трапеза. Като ме изядеш, няма да се наядеш. По-добре ме
пожали, не ме изяждай. Пък аз ще ти се отплати, като ти намеря някакъв по-едър лов.
- Право казваш - няма много нещо у тебе за ядене. Ала откъде ще ми
намериш повечко месо?
- Аз нали все скитам насам-натам, дългите ми уши чуват надалеч какво има и
какво няма. Ще ти обадя къде има добър лов.
- Добре Върви, не се май и се постарай да изпълниш обещанието си! Защото,
ако ме излъжеш, ще те намеря и с един удар на лапата си ще те сплескам.
Отдъхнал си Заю-Баю, изтрил си студената пот от челото и се затичал. Вече не
си подсвирквал, ами си мислел как да изпълни дадената дума. Стигнал до едно
тресавище, обрасло в тръстика, обвито в мъгла. Зайко и без туй си бил късоглед, а
сега вече нищо не виждал и вървял наслуки.
За зла чест налетял на един тигър, който се гушел сред тръстиките, дебнейки
някое животно, за да се навечеря.
- Ха-ха! - изсмял се кръвникът. - Тебе ще е глътна на един залък, та да ми
се отвори охота за ядене.
- Гос-гос-господин тигър - започнал пак да заеква клетият Заю-Баю, - какво
съм аз за теб? Една хапка. Ако се смилиш над мен, обещавам ти в най-скоро време да
ти доведа голям лов.
- Обещаваш ли? - жълтите очи на тигъра запламтели от стръвност. - Само
пази се да не ме излъжеш, защото ще те намеря и ще си изпатиш!
- Давам ти честна дума, че ще сдържа обещанието си. Ти се скрий в тая
тръстика и не мърдай! Аз ще ти доведа едър лов. Щом извикам: „Ето ти месото!“,
изскочи без забава и се хвърли отгоре му. Какво ще правиш подир това, ти знаеш по-
добре от мен.
- М-м, харно! Иди и бърже доведи този едър лов, защото съм много гладен. -
Тъй рекъл тигърът и се мушнал между тръстиките да чака и дебне.
А Зайко хукнал обратно по пътечката, откъдето бил дошъл. Скоро той намерил
лъва, който все още обикалял на празно из гората и ръмжал свирепо от глад.
- Царю честити! - издумал задъхано Заю-Баю. - Върви след мене, ще те
заведа при голямото месо.
Зарадвал се царят на животните и тръгнал подир заека. Като наближили
тресавището, Заю-Баю дал знак на лъва да пристъпва по-тихо.
- Там - пришепнал той и посочил тръстиките - се е спотаил твоят лов. Сега
не можеш да го видиш, защото има гъста мъгла. Ала аз ще го накарам да напусне
скривалището си и щом извикам: „Ето ти месото!“, хвърли се върху него и го разкъсай.
И запомни, че честно съм си изпълнил дадената дума.
Зайко се приближил до мястото, където бил залегнал тигърът, и тихичко му
рекъл:
- Ето, господин тигър, доведох ти голям лов. Ти може би не го виждаш добре,
защото мъглата е много гъста. Бъди готов и щом извикам: „Ето ти месото!“, излез и
скочи отгоре му! И запомни, че съм си удържал дадената дума.
Тигърът се издигнал, готов за скок. В гъстата мъгла двата звяра не можели
добре да се различат кой какъв е; на всеки от двамата се мержелеело нещо голямо и
си казвал: „Браво на този хитър заек! Гледай ти, какъв едър лов ми докара!“
Щом Заю-Баю извикал: „Ето ти месото!“, лъвът и тигърът се хвърлили един
срещу друг, заслепени от жажда за кръв. Сграбчили се те в смъртна борба: хапят се,
дерат се. Страховит рев и олелия огласили гората. Всичко живо се изпокрило;
задрямалите дървеса се разтреперили… Ала никой от двата звяра не искал да
отстъпи. Те вече съвсем разсвирепели, защото си били нанесли дълбоки рани.
Пък заекът тичал около тях и току ги насърчавал:
- Захапи го за гърлото! - Разпори му с нокти корема!
И наистина, в безумното си ожесточение те го послушали: лъвът прегризал
гърлото на тигъра, а тигърът в предсмъртните си гърчове разкъсал с острите си нокти
корема на лъва.
Паднали мъртви един връз друг двата могъщи звяра.
Като видял, че с хитрост е надделял над безмилостните и врагове, Заю-Баю се
възрадвал до немай-къде. Скочил върху мъртвите зверове, изпъчил се гордо,
озъртайки се дали някой не е видял геройството му. И какво? - Само една стара
кукумявка, която била кацнала на близкото дърво, видяла голямата борба. Тя
запремигала с кръглите си очи, поклатила одобрително глава и изкрякала:
- Браво, Зайко Дивогорски! Ще разказвам дорде съм жива на всички за
големия ти ум и хитрина.
А Заю-Баю, като чул тази похвала, се зарадвал още по вече. Хванал се за
коремчето и се раздрусал от прещастлив смях. Смял се, смял се, та чак устната му се
разцепила.
След като се насмял до насита, тръгнал да върви закъдето по-рано се бил
запътил. В къщичката на тъща си намерил цялата рода, събрана на честна трапеза.
Като го видели с такава окървавена уста, всички помислили, че се избавил от някакво
голямо премеждие, каквото често се случва с без защитните зайчета. Ала когато Заю-
Баю им разправил за юначния си подвиг, гостите наскачали радостни, излезли на
полянката и заиграли ситно заешко хоро. Скачали, тропали до късна среднощ.
Оттогава всички синове, внуци и правнуци на Заю-Баю започнали да се раждат
с цепната устна и така си продължава до ден-днешен. Ала зайците не се смущават от
това, не смятат цепнатата си устна за грозен недъг - гордеят се с нея, защото им
напомня за геройството на техния хитроумен пра-пра-прадядо.

Воеводинска народна приказка