Заекът и лунният човек

Преди много години Заекът бил голям ловец. Живеел с баба си в една колиба, която се намирала навътре в гората на земята на микмаките. Било зима и Заекът поставил капани и примки за дивеч, за да се изхранят. Но той хващал само малки животинки и птички, докато един ден открил, че някакво тайнствено същество му краде дивеча от капаните. Заекът и баба му започнали да гладуват. Макар и да отивал при капаните си рано всяка сутрин, винаги ги намирал празни.

Отначало Заекът си помислил, че крадецът е някоя лукава вълчица, ала една сутрин видял дълги, тесни стъпки по посока на капана. Ето, помислил си той, следите на крадеца; но те приличали повече на лунни лъчи. Всяка сутрин Заекът ставал все по-рано, но съществото с дългите крака било винаги преди него и капаните винаги били празни.

Заекът направил един капан от тетива с добре вързана примка, за да е сигурен, че ще хване крадеца, когато пристигне. Взел единия край на ремъка и се скрил зад куп храсти, откъдето можел да наблюдава клопката си. Докато чакал, луната ярко греела, но внезапно станало много тъмно, защото луната изчезнала. Няколко звезди все още блещукали и в небето нямало никакви облаци, затова Заекът се зачудил какво ли е станало с луната.

Някой или нещо тайно се прокраднало през дърветата и изведнъж Заекът бил почти заслепен от сноп ярка, бяла светлина, който се спуснал право при капана му и грейнал през примката, която бил поставил. Бърз като светкавица, Заекът дръпнал тетивата и затегнал примката. Чуло се боричкане и светлината се заклатила ту на едната, ту на другата страна. По опъването на ремъка Заекът разбрал, че е хванал крадеца. Завързал ремъка на една хвойна наблизо, за да затегне още по-добре примката.

Тогава Заекът изтичал да разкаже какво се е случило на своята баба, която била мъдра старица. Тя му казала веднага да се върне и да види кого или какво е хванал. Заекът, който много се изплашил, поискал да изчака утрото, но баба му казала, че може да стане късно, и затова той се върнал при капана.

Като наближил капаните, Заекът видял, че ярката светлина още е там. Било тъй светло, че очите го заболели. Измил ги с ледената вода на близкия поток, но те продължавали да го болят.

Направил няколко големи снежни топки и ги хвърлил към светлината с надежда да я угаси. Но щом топките се приближавали до светлото, той чувал как те изсъсквали и след това се стопявали. Тогава Заекът взел малко кал от потока и направил няколко топки от нея. Прицелил се добре и с всичка сила хвърлил топките по танцуващата бяла светлина. Чул как те ударили на твърдо и чак тогава неговият пленник извикал.

Някакъв необикновен, разтреперан глас попитал защо е вързан и помолил незабавно да бъде пуснат, тъй като бил човекът от луната и трябвало да се върне, преди да дойде зората. Лицето му било изцапано с кал и когато Заекът се приближил до него, лунният човек го видял и заплашил, че ще убие и него, и цялото му племе, ако веднага не го освободи.

Заекът така се ужасил, че хукнал при баба си да й разкаже за невероятния си пленник. Тя също се изплашила и казала на Заека да се върне и без да се бави да освободи крадеца. Заекът се върнал. Гласът му треперел, когато казал на лунния човек, че ще го освободи, ако обещае никога вече да не краде плячката му. За да бъде абсолютно сигурен, Заекът го помолил да обещае, че никога вече няма да идва на земята, и лунният човек се заклел да не идва. Заекът едва можел да гледа на тази ослепителна светлина, но накрая успял да скъса тетивата със зъби и скоро лунният човек изчезнал в небето, оставяйки светла диря зад себе си.

От силната светлина Заекът почти ослепял, а раменете му били жестоко обгорени. И до днес зайците мигат, сякаш светлината е твърде силна за очите им; клепачите им са зачервени, а очите им сълзят, когато гледат към ярка светлина. Устните им треперят, което говори за голямата уплаха на Заека, а раменете им сякаш са опърлени и жълти дори през зимата.

Лунният човек никога вече не се върнал на земята. Когато залива света със светлина, могат да се видят петната от кал, която Заекът хвърлил по лицето му. Понякога той изчезва за няколко нощи, за да изтърка следите от калните топки по образа си. Тогава светът остава в тъмнина. Но когато лунният човек отново се появи, може да се забележи, че не е успял да изтрие калните следи от бляскавото си лице.


Племето Микмаки