Всеки да си знае мястото

На един мъж му умряла жената. Е, Бог я взел, рекъл си той и я погребал
както подобава — по християнски. И следвал традициите свети, както се изисква и
както ги знаел от майка си и баща си — ходел на гроба, вино преливал.
Само дето винаги казвал на гроба, сиреч на лежащата в него своя съпруга:
— Не мога без тебе, жено, разбери го. Стани от гроба и ела си у дома. Ела
си, казвам ти, жено!
Тъй говорел и се молел всеки ден мъжът на починалата си съпруга. Нито ден
не пропускал.
Един път, когато отново изрекъл думите — страстни, тъжни, печални,
умолителни, — пръстта над гроба започнала да се надига!
Мъжът отстъпил уплашено — нима жена му ще го послуша и ще се завърне
вкъщи?
Нима мъртвите могат да стават от гроба?
А пръстта все така се надигала, разпуквала се черната, все едно оживявала
— нещо отдолу, от гроба, идвало към него, пристигало бавно, но сигурно.
Жена ми се надига от гроба — изплашил се мъжът и си представил как ще
трябва да живее отсега нататък с мъртвата. Представил си нейния оголен череп,
скелета й без никаква плът и тъй характерния мирис на мъртвец, който ще усеща в
леглото, в кухнята, даже на нивата.
И закрещял от ужас човекът:
— Ти от шега не разбираш ли, мила ми жено?!
Пръстта все така се надигала, идвала, идвала при него мъртвата съпруга.
Мъжът вече закрещял:
— Стой си там, където си, в гроба!
А пръстта все така се надигала — идвала, идвала при него мъртвата му
съпруга — ето сега ще се покаже черепът й, ще го стрелне с поглед през кухите
очни дупки, ще протегне към него ръце костеливи…
И изплакал мъжът:
— Разбери, жено, светът е за живите, гробовете — за мъртвите.
Пръстта над гроба престанала да се надига и от нея се подала главата на
една къртица.