Вълкът и седемте козлета

Живяла някога една коза. Тя имала седем малки козлета. Обичала ги, както майка обича децата си.
Веднъж решила да отиде в гората за храна. Повикала ги и седемте и им рекла:
— Мили деца, отивам в гората. Пазете се от вълка. Ако се вмъкне в къщата, ще ви изяде всички заедно с козината. Злодеят често се преструва, но веднага ще го познаете по дрезгавия му глас и по черните лапи.
Козлетата рекли:
— Не се тревожи за нас, мила майко, ще внимаваме.
Изврещяла козата и тръгнала спокойно за гората. Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца. Аз съм вашата майка и съм ви донесла подаръци.
Но козлетата познали по дрезгавия глас, че бил вълкът.
— Няма да отворим — извикали те. — Ти не си нашата майка, тя има благ и нежен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.
Отишъл тогава вълкът при един бакалин и си купил голямо парче тебешир. Изял го и преправил гласа си на тънък. После се върнал, почукал на вратата и извикал:
— Отворете, мили деца. Аз съм вашата майка и съм ви донесла подаръци.
Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и рекли:
— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като теб. Ти си вълкът.
Тогава вълкът отишъл при един хлебар и му рекъл:
— Ударих си крака, намажи го с малко тесто.
Хлебарят намазал лапата му с тесто. Отишъл после вълкът при мелничаря и му рекъл:
— Поръси ми лапата с малко бяло брашно.
Мелничарят се досетил, че вълкът иска да излъже някого и му отказал, но вълкът ревнал насреща му:
— Не го ли направиш, ще те изям.
Уплашил се мелничарят и поръсил върху лапата му малко брашно. Тя станала бяла. Да, така постъпват хората.
Отишъл тогава злосторникът за трети път до къщата на козлетата, почукал и рекъл:
— Отворете, деца! Аз съм милата ви майка. Върнах се у дома и на всяко от вас нося по нещо.
Козлетата извикали:
— Покажи си първо лапата, за да се уверим, че ти си нашата мила майчица.
Сложил вълкът лапата си на прозореца и козленцата, щом видели, че лапата му е бяла, повярвали и му отворили вратата.
Ала кой влязъл вътре? Това бил вълкът. Козлетата се изплашили и всяко се скрило, където намери: едното се мушнало под масата, второто — в леглото, третото — в печката, четвъртото избягало в кухнята, петото — в скрина, шестото — под легена, седмото — в кутията на стенния часовник.
Но вълкът ги намерил всичките и без да се церемони много-много, ги глътнал едно след друго. Не открил само най-малкото козле, което било в кутията на часовника.
Като се заситил, вълкът се измъкнал навън, легнал на зелената поляна под едно дърво и заспал.
Не минало много време и старата коза се върнала от гората. Ах — и що да види! Вратата на къщата зеела, широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, легенът — съборен, а завивките и възглавниците — смъкнати от леглото.
Тя потърсила децата си, но никъде не ги намерила. Викала ги едно след друго по име, но никое не й отговаряло. Накрая, когато повикала най-малкото козле, й се обадило едно тъничко гласче:
— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.
Извадила тя оттам козленцето и то й разказало, че дошъл вълкът и изял всички останали. Можете да си представите колко много плакала тя за клетите си деца. Накрая, отчаяна, майката излязла навън, а най-малкото козле затичало след нея.
Като стигнали до поляната, видели вълка да лежи под дървото. Хъркал толкова силно, че чак клоните треперели. Козата го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му търбух нещо мърда и рита.
«Ах, Господи — помислила си майката, — нима клетите ми рожби са още живи?»
Изпратила тя козлето да донесе бързо ножица, игла и конец от къщи. После започнала да разпаря търбуха на звяра. Едва направила един малък прорез, и първото козле си подало главата отвътре. Продължила да реже търбуха и шестте козлета изскочили едно след друго, живи и здрави, защото в лакомията си злосторникът ги бил нагълтал целите.
Каква радост била само! Замилвали козлетата обичната си майчица и заиграли като на сватба.
Но старата коза рекла:
— Сега идете и потърсете големи камъни, с които да напълним корема на злодея, докато спи.
Седемте козлета домъкнали набързо камъните и започнали да ги тъпчат в корема на вълка, колкото можел да побере. После майка им пак го зашила, и то толкова бързо, че вълкът не усетил нищо и не помръднал.
Когато най-сетне се наспал, вълкът станал. Бил много жаден. Решил да отиде до кладенеца и да се напие с вода. Но като тръгнал и се заклатушкал насам-натам, камъните се заблъскали един в друг и започнали да трополят. Тогава той ревнал:

Какво се мята, трополи
и в корема ми тежи?
Сякаш не са шест козлета,
а парчета от скали.

Като стигнал до кладенеца и се навел над водата, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил.
Щом видели това, седемте козлета се завтекли натам и високо завикали:
— Вълкът умря! Вълкът умря!
И радостно се завъртели в танц заедно с майка си около кладенеца.