Вълкът и кучето

Остаряло кучето, което вардело стадото на овчарите в
планината. Отслабнали му очите, изпопадали му зъбите, запрели му
краката.
– Туй куче – рекъл единият от овчарите – вече не е за нас. Не
може да се опре на вълците. Някоя нощ зверовете ще се вмъкнат в
кошарата и ще ни издушат овцете.
– Какво да го правим? – попитал вторият овчар.
– Ще му вържа аз утре заран един камък на шията – заканил се
първият – и ще го бутна в дълбокия вир над воденицата. Сетне ще
сляза в село и ще намеря друго – по-младо и по-яко.
А кучето в туй време подслушвало. Като разбрало какво го чака,
то изтръпнало, повъртяло се насам-натам като щуроглаво и решило
да побегне. Изоставило стадото и хукнало към гората. В най-големия
пущинак го срещнал сивият вълк.
– Къде бягаш, братовчеде? – спрял го вълкът. Овчарското куче
му разказало неволята си. Като го изслушал, вълкът поклатил глава:
– Неблагодарни хора са твоите стопани – рекъл той, – но аз ще
ти помогна да останеш в кошарата. Чувай какво ще направиме. Ти се
върни пак при овчарите и легни под кърмилото. Довечера като
притъмнее, аз ще пристигна, ще прескоча оградата, ще грабна една
овца, ще се спусна към гората, но няма да бягам презглава, а ще
потичвам едвам-едвам. Ти пък почни да лаеш, колкото глас имаш,
дигни олелия, додето изскочат навън овчарите. Сетне бягай подире
ми. Накрай гората аз ще ти дам овцата непокътната. И да видиш какво
ще стане.
Вечерта, щом овчарите се прибрали и легнали да спят – вълкът
грабнал виторогия овен на стадото и го помъкнал към гората. Бре, че
като лавнало старото куче, всичко живо събудило и – беж подир
вълка. Сивият горски звяр на два-три пъти се поспирал, додето го
настигне немощното куче. По едно време овчарите чули давичкане,
ръмжене, тракане на зъби и когато стигнали до гората, заварили
своето старо куче – запъхтяно, овена – непокътнат, а вълка го нямало
– побягнал.
По-големият брат помилвал кучето по главата и рекъл на по-
малкия:
– Видя ли каква юначина излезе! А пък ти искаше да го давиш…
– Аз го гледай как се влачи й ей мислех, че с него е свършено –
замислено отвърнал по-малкият и подкарал напреде си овена.
Като стигнали в кошарата, овчарите дали на кучето за награда
цяла копаня суроватка.
Минало лятото. Рукнали есенните дъждове, задухали зимните
виелици. През една тъмна нощ кучето усетило, че някой дращи по
вратата. Отворило я с предния си крак и що да види? Напреде му
седи клекнал сивият вълк – измършавял, грохнал, само кожа и кокали.
– Тука ли са овчарите? – попитал вълкът.
– Няма ги. Отидоха на сватба. Ще женят по-младия.
– Моля ти се, дай ми едно агне, защото умирам от глад.
– Дума да не става – отвърнало кучето. – Ако ти отнесеш тая
нощ агне от стадото, знаеш утре какво ме чака: камък на шията. Но аз
не съм забравило добрината, която ми стори, и за да ти се отплатя –
ще те заведа в селото на сватбата. В готварницата има седем печени
агнета. Тая вечер им теглиха ножа. Което щеш – него изяж!
– А как ще вляза? – попитал вълкът и сладко преглътнал.
– Лесна работа. Готварницата е затворена с дървено мандало.
Натиснеш ли с крак Дръжката му – вратата сама се отваря. Само че
трябва да ти кажа още едно нещо: под полицата има две дървени
ведра, пълни с вино. Не пий вино, защото може да те сполети беда.
Хайде сега слизай в село!
Затекъл се гладният вълк надолу и – право в къщата на
овчарите. Лесно я намерил, защото там свирели гайди и тумкали
тъпани. Приближил се крадешком до готварницата, изправил се на
задните си крака, погледнал през прозорчето: вътре няма никой. Само
печените агнета наредени в големи тави – едно до друго. Бутнал с
крак мандалото, открехнал вратата, влязъл вътре и на бърза ръка
опер-дашил две агнета. След като си засолил, сивият вълк, наместо
да бяга, клекнал над едното ведро – да опита виното. Смръкнал малко
– усладило му се. Захванал да лочи, додето направил главата.
Станало му весело. Олюлял се назад-напред и надал силен вълчи
вой.
Сватбарите, които били вътре в къщата, наскачали от трапезата,
грабясали кой каквото намери и хубаво наложили гърба на опопения
гостенин. Смазан от бой, сивият вълк едвам се завлякъл в планината
при кучето и му рекъл:
– Аз те отървах от камъка, дето щяха да го нахлузят на шията ти,
а ти ме проводи в село, да ме пребият. Но аз няма да оставя тая
работа току-тъй. Ще се бия с тебе. Отивам да повикам съюзниците си.
– Щом като не можем да се спогодим – ще се бием! – отвърнало
кучето.
На другия ден вълкът събрал всичките горски зверове: мечки,
лисици, зайци, таралежи, и ги повел срещу противника си, а кучето
изкарало на бойното поле само една котка и една гъска, защото други
домашни животни в кошарата нямало.
Вълчите съюзници се наредили в боен строй накрай гората и
вперили очи. Вълкът поръчал на заека да се покатери на едно дърво и
да гледа идат ли враговете. По едно време заекът се развикал от
върха на дървото:
– Идат! Идат!
– Кой води войската им? – попитал вълкът.
– Най-напред крачи едно мустакато чудовище със светнали очи.
То си размахва сабята и вика:
– Ей така ще ги сечем! Ей така! Ей така!
(То било котката, която си мяткала опашката наляво и надясно.)
– А подир чудовището – попитала мечката.
– Подир него тича нещо по-страшно и само вика: така, така, така!
(А то било гъската, която винаги си грачи: ка, ка, ка!)
– А най-подир? – извикала лисицата към заека.
– Най-подир тича един опитомен лъв.
– Бягайте, като е тъй, да бягаме, защото косъм няма да остане
от нас! – ревнала мечката и се врътнала назад.
Подире й се навървили и другите горски зверове. А заекът се
хвърлил от дървото, дигнал лапичките си и се предал.
Мечката навлязла в една нива с висока ръж, току-що изкласила.
Както бягала, класовете я удряли отзад и горката мецана, додето
излезе от нивата, изгубила ума и дума. Вълкът кривнал настрани и се
сринал по един сипей, подгонен от съборените камъни, които го
удряли по кълките. Преекундил се презглава. Насмалко щяло да му се
пукне сърцето.
Най-сетне съюзниците спрели, да отдъхнат на една тиха горска
полянка.
– Страшна работа – рекла мецана. – Едвам отървах кожата. По
едно време, като зачаткаха подире ми ония ми ти куршуми-същинска
градушка. Добре, че кожата ми е яка, не можаха да я пробият.
– Ами аз какво изпатих! – въздъхнал вълкът. – Кучето ме
настигна на един сипей и почна да събаря цели канари отгоре ми.
Изпотроши ми кокалите. Хей, братя, да знаете, че отсега нататък няма
да мина край кошарата му!