Целувката на лакомата жена

Имало едно време една жена. Тя обичала да си похапва. Да цениш изяществото
на храната не е грях, но пък и тази любов може да ти донесе какви ли не
приключения.
Веднъж жената сварила яйца и като ги редила на трапезата, така й се дояло,
че не издържала, грабнала едно и го пъхнала в устата си. Искала да го направи
бързичко, да не я види мъжът й, който вече бил на вратата, връщал се от работа.
Пъхнала жената яйцето в устата си и се опитала да го погълне цяло. Да, но
се задавила, задушила се и паднала до масата.
Влязъл мъжът й — и какво да види? Жена му мъртва.
Заплакал горчиво, обичал си той жената, макар че често се задявал с
нейната лакомия, но го правел с любов и от любов към нея.
Е, мъка, мъка, но сега жената трябвало да се погребе, както си му е редът
от памтивека. Дошли старите жени, окъпали мъртвата жена, облекли я с най-новите
й дрехи. А любящият й съпруг рекъл:
— Сложете й всичките накити, които й бях купувал. За нея съм ги вземал. На
мен защо са ми?!
И старите жени поставили на мъртвата жена брошки, гривни, огърлици,
хубави, красиви, някои били сребърни, други — от чисто злато.
И така с всичките накити погребали жената.
Хубаво, но на погребението всички видели колко много и скъпи накити има в
гроба. Двама крадци от селото решили да отидат през нощта и да оберат мъртвата.
Речено-сторено.
Щом станало полунощ, две сенки се промъкнали в селското гробище, спрели до
гроба и започнали да го разравят.
Скоро стигнали до ковчега и отворили капака.
Видели брошките, гривните, огърлиците и много се зарадвали.
Втурнали се да обират накитите на мъртвата жена.
За да вземат всичко, трябвало да надигнат трупа и те го сторили.
Тогава се чуло някакво изхълцване, а крадците застинали от страх и се
заоглеждали. Не, нямало никой наблизо. Пак се захванали да обират накитите на
жената. Но в следващия миг дори не посмели ни да гъкнат, ни да мръднат. Мъртвата
протегнала ръце, като след дълъг, сладък сън.
И… и се прозяла!
Жената си мислела, че е вкъщи, в леглото, протегнала ръка към единия от
крадците, този, който бил най-близо до нея, и обвила ръце около врата му.
Да те прегърне мъртва жена не е най-приятното изживяване, нали? Сърцето на
крадеца едва не спряло да бие от ужас.
Вторият крадец треперел от страх и бавно тръгнал заднишком да се измъква.
Както плетял крака крадецът, тъй кракът му хлътнал в един от старите гробове и
докато се усети, пропаднал. А гробът бил дълбок горе-долу колкото човешки ръст.
И от пръстта се подавала само ужасената глава на крадеца. Този стар гроб се бил
превърнал в свърталище на змии и гущери. И те се хвърлили да наказват тялото на
този, дето нарушил покоя им — захапали го, защипали го. А крадецът хем от страх,
хем от болка запищял, закрещял. Но не можел и да помръдне, пръстта го притискала
отвсякъде, само главата му се подавала над гроба и крещяла ли крещяла. Молела се
за пощада…
Първият крадец пък не смеел да помръдне в прегръдката на внезапно
оживялата мъртва жена.
Тя го галела, целувала го, защото го взела за съпруга си.
Крадецът усещал горещия дъх на оживялата жена по устните си и напълно се
вцепенил, когато тя го попитала ядосано:
— Какво стоиш като пън?!
Крадецът се напънал да й отговори, то какво ли и щял да каже, но направил
отчаян опит, горкичкият. И чак по-късно разбрал, че в този страшен миг завинаги
си е изгубил гласа.
Жената постепенно идвала на себе си и разбирала, че е станало нещо страшно
с нея. Отблъснала крадеца, когото досега прегръщала тъй страстно, и той паднал
като труп в гроба до нея. Тя, без да се усети, даже стъпила върху него, че била
нисичка и си подала главата. Що да види, Боже-Божке?! Наоколо само гробове с
кръстове, които сякаш се поклащат заплашително. А сред гробовете човешка глава
пищи отчаяно. И тази глава сигурно е на мъртвец, на кого друг ще да е, рекла си
жената.
И защо съм тука, зачудила се тя.
Без да губи време, изпълзяла от гроба, без да осъзнава, че е нейният, и
хукнала из гробището. Като профучавала край ридаещата от болка и страх глава на
втория крадец, без да иска, стъпила върху нея.
Излязла от гробищата жената и се втурнала към селото.
Краката й сами я отвели до нейната къща. А тя тъмнее.
Почукала на прозореца и зачакала. Отвътре се чул гласът на мъжа й:
— Кой чука в този късен час?
— И питаш! — сопнала се жена му.
— Ти… ти коя си? — попитал, този път вече колебливо и страхливо, мъжът й
отвътре.
— Как коя съм?! — ядосала се сега жена му и отвърнала свадливо: — Да не
искаш да кажеш, че не ме познаваш, а, така ли?
— Ама… — замънкал мъжът зад прозореца и погледнал.
На лунната светлина се очертавала, както му се сторило, една трепереща
сянка, която му креснала:
— Жена ти съм! — викала оживялата съпруга и предложила: — Ей на, виж ме,
дано ме познаеш! — залепила лице на стъклото.
Мъжът отметнал пердето и се оказал лице в лице с мъртвата си, погребана
през деня съпруга.
Дълго се гледали двамата. Жената се чудела и маела как така мъжът й,
собственият й съпруг, не я познава, а я гледа стреснато, уплашено и ужасено. А
мъжът пък се питал — с какво е обидил, унижил мъртвата си жена, та е дошла при
него?! И как е излязла от гроба и защо изглежда като напълно жива?
Ей така стояли един срещу друг мъжът и жената и само стъклото на прозореца
ги деляло…
Какво се случило нататък, то е ясно — мъжът, макар и трудно, повярвал, че
жена му си е жива и двамата се прегърнали и пак си заживели щастливо. Жената
вече внимавала с храната, поглъщала я само на ситни хапки и добре сдъвкана.
А каква била съдбата на двамата крадци? Този, когото оживялата мъртва жена
прегръщала и целувала, онемял. Все се опитвал нещо да каже, но лицето му се
гърчело от усилие, гърлото му бълвало непонятни звуци. И тъй си умрял, без да
успее да разкаже как го е целувала и прегръщала мъртва жена.
Вторият крадец, който пропаднал в гроба, полудял, горкият. Все тичал из
селото и бягал от нещо, но какво го преследвало, никой не знаел, само той виждал
змиите, гущерите и къртиците, които го хапели. Пищял цял живот, докато Господ не
се смилил над него и не го прибрал.
Това е историята за жената, която лакомията вкарала в гроба, а алчността
на крадците я върнала при мъжа й.