Треско и Кора

Имало едно време един богат селянин, такъв скъперник, че ни един ратай не се задържал повече от месец-два при него. Седем кожи смъквал господарят от работниците, а ги хранел така, че едва се държали на крака.

По цялата околност се разнесла лошата му слава. Както и да примамвал хората, каквото и да им обещавал, никой вече не му вярвал, никой не искал да се цани у него. А времето - тъкмо за нивата. Другите стопани орат и сеят, само неговата работа стои. Какво да прави?

Решил селянинът да отиде в едно далечно село.

„Там никой не ме познава - мислил си, - може би ще подмамя някого за ратай.“

Тръгнал той на разсъмване. Вървял с бързи крачки и все пак нощта го заварила на път. И то - в една голяма гора. Седнал на кръстопътя на едно пънче. Седи и въздиша.

Изведнаж наблизо нещо зашумяло, сякаш някой раздухвал ковашки мях.

Селянинът подигнал глава и гледа - между дърветата се мярка или голяма птица, или просто някаква сянка. И нечий глас пита:

- Защо въздишаш, братко? Да не те е сполетяло нещастие?

- Такова нещастие, че дори горският старец не може да ми помогне отвърнал селянинът.

- Ами ако ти помогне? Кажи какво има.

- Трябва ми такъв ратай, който по-малко да яде и да пие, а повече да работи.

- Та това е лесна работа. Ела в четвъртък точно в полунощ на тоя кръстопът и изсвири по-силно. При теб ще се яви горският старец, може би двамата ще се спогодите. Само вземи със себе си един черен заек. За черен заек той ще ти даде, каквото поискаш.

И пак нещо зашумяло в клоните - също като в ковачница, когато калфата надуе меха. И утихнало.

А селянинът останал да седи на пънчето до разсъмване и тръгнал бавно към къщи.

Дочакал той четвъртъка и се приготвил да отиде в гората, на същия кръстопът.

„Само - мисли си - отде да намеря черен заек? Нищо, вместо заек ще му занеса черен котарак. В тъмнината може да не го забележи.“

Уловил той един черен котарак, пъхнал го в чувала и потеглил на път. На кръстопътя се спрял и изсвирил. Никой не се обадил. Още веднъж изсвирил. Пак никакъв отговор. За трети път изсвирил. Тогава иззад едно дърво излязъл самият горски старец.

- Какво искаш? - попитал той селянина.

- Нося за продан един черен заек.

- А какво искаш за него?

- Един ратай и една ратайкиня. Само че такива, които ще ми работят, а не ще искат да ядат.

- Може - рекъл горският старец. - А за колко години ги ценяваш?

- Ако питаш мене, за цял живот - отвърнал селянинът.

- Не, тая работа тъй няма да стане - казал старецът. - Да се уговорим за седем години. А след седем години ти ще ми донесеш седмата част от онова, което ратаят и ратайкинята са ти изработили. Щом ми го донесеш - ще ги оставя у тебе още седем години. Е, как, съгласен ли си?

- Добре, съгласен съм! Само че трябва да видя какви са работниците. Защо ще купувам котарак в чувал… - рекъл селянинът и веднага си прехапал езика: спомнил си какво имало в неговия чувал.

- Чакай, чакай - разтревожил се горският старец, - защо споменаваш тук за котарак?

- Не, аз само тъй, заради приказката - отвърнал селянинът. Искам да кажа: ще дойдат ли ратаят и ратайкинята? Бих желал най-напред да ги видя…

- Е, за туй няма да се караме - казал горският старец и изчезнал зад дървото.

След минута се явил отново - с чувал на гърба.

- Ето ти ратая - рекъл и изтърсил от чувала една треска колкото хурка.

Селянинът тъкмо отворил уста и искал да каже: „Ти подиграваш ли се с мен, или що?“ - и гледа - пред него вече стои снажен, широкоплещест момък.

В това време горският старец пак изтърсил чувала и оттам паднала една кора от дърво, голяма колкото вретено.

- Ето ти и ратайкинята - казал той.

И щом казал това - пред селянина израснала една тънка, висока девойка.

- Ех, какви славни работници! - рекъл старецът. - Ако искаш, дърва пренасяй с тях, ако искаш - земята ори! Ядене и пиене никога няма да ти искат. Само през лятото, когато е най-горещо, плисни им по една-две кофи студена водица да не се разсъхнат - и повече не се грижи за тях. Добри работници! Е, как, ще подпишем ли спогодбата?

- Че защо да не подпишем? Ще подпишем - казал селянинът.

Горският старец му пъхнал една хартия, селянинът сложил на нея кръст вместо подпис (той бил неграмотен), дал чувала с черния котарак и забързал към къщи с новите си ратаи.

Само на тръгване се обърнал и попитал:

- А как да ги наричам?

- Наричай ги Треско и Кора - рекъл старецът.

Започнали новите ратаи да работят на селянина. От сутрин до вечер се трудят и на полето, и вкъщи. Ядене и пиене не искат, а всякаква работа вършат. Само в най-голямата жега ръцете и нозете им ще почнат да поскърцват, но селянинът ще ги облее с вода и те пак продължават работата, - като че нищо не е било.

Ратаят и ратайкинята работят, а селянинът богатее. Всяка година богатството му се увеличава с по един чувал жълтици. За седем години натрупал седем чувала злато.

Дошло време да се разплати, както било уговорено. А на селянина му се свидят парите. Шега ли е - цял чувал жълтици да даде! Какво да прави?

Мислил той, мислил - и намислил. Напълнил цял чувал с парчета от счупени глинени съдове и го отнесъл в уреченото време на горския кръстопът.

„Дано мине някак си! Не е господарско окото на горския старец. Оня път той взе чувала и не надникна в него, може и сега да не погледне!“

И тъй, донесъл селянинът чувала на определеното място, а горският старец вече го чакал.

- Дойде ли - попитал.

- Дойдох, както виждаш - отвърнал селянинът.

- Донесе ли? - попитал пак горският старец.

- Донесох - рекъл селянинът.

- А какво си донесъл? Да няма котарак в чувала?

Селянинът загубил и ума, и дума. Но се престорил на спокоен.

- За какъв котарак споменаваш? - попитал.

- Не, аз само тъй, заради приказката - казал старецът. - Дай чувала.

Взел той чувала и го разтърсил така, че глинените парчета задрънкали, но не го развързал.

- Добре - рекъл на селянина. - Никой от нас няма да се обижда. Ти се разплати с мен - и аз не ще ти остана длъжен.

Хукнал селянинът към къщи, от радост не усеща земята под нозете си.

„Ех - помислил си, - всичко мина благополучно. За втори път измамих горския старец!“

На другия ден рано сутринта излязъл на полето да види как работят неговите ратаи.

Но те не се виждали никъде.

- Какво ли е станало с тях? - учудил се селянинът. - Да не би днес да са се успали? Ще отида да ги събудя.

Отишъл той при плевника, дето ратаите винаги спели.

- Хей - извикал, - ставайте, ленивци! Но ратаите не се обаждат.

Селянинът бутнал вратата. Какво е това? В плевника няма никой. Нито ратая, нито ратайкинята. Само в ъгъла лежат една гнила треска и къс брезова кора.

Почесал се селянинът по тила.

„Виж го ти стареца как ме изигра! Право си е - не ми остана длъжен! Но нищо, все пак седемте чувала с жълтици си остават при мен!“

Изтичал той в килера - да се порадва на жълтиците, да му олекне на душата. Гледа, а в чувала - само гнила смет и сухи брезови листа.