Страшната котка

Преди години Кузликовската воденица била още здрава и добре работела. Сега
вече тя е съвсем порутена, заглъхнала и само две от страните и - и то посъборени -
се гушат сред бурен и трънаци. Времето е пощадило само дълбокия вир току под
някогашното голямо колело, което вече го няма. А тогава във вира се въдели всякакви
риби, че и един блатник - воден дух - се бил настанил в най-дълбокото. Той бил
нито добър, нито лош, ако, разбира се, не го докачиш с нещо.
Една заран тоя воден дух, като се показал над водата, доловил мирис на нещо
вкусно и приятно. Домъкнал се до малката готварница, която била прилепена до гърба
на воденицата (сега и нея са я съборили дъждовете и ветровете), застанал на прага и
надзърнал. Гледа - воденичарят се суети край пещта над един котел: оттам излизала,
значи, тази толкова сладостна миризма.
- Добро утро, съседе! - поздравил водният дух.
- От добро да се не отървеш, съседе - отвърнал воденичарят и никак не се
уплашил от нечакания гостенин, защото често бил виждал зелената му брада да се
подава от вира.
- Какво нравиш?
- Ами, рибя чорба за закуска си варя.
- Дай и аз да опитам варена риба. До сега все сурова съм ял.
- Влез, влез да ми бъдеш дружина! Има риба и за двама ни - поканил го
домакинът и му насипал цяла паница с варена риба.
Вкусил водният дух - много му се усладила. Решил:
- Оттук нататък няма вече сурова риба да ям - само варена.
- Добре, заповядай, когато искаш! - рекъл воденичарят.
И свикнал тоя блатник всяка заран на ранина да идва; буди съседа си и му тика
в ръцете куп още жива риба:
- На! Свари я, че съм гладен!
И какво да нрави стопанинът? Става сънен, кладе пещта, чисти рибата и я слага
в котела. А през цялото това време гостенинът стои зад гърба му, сумти нетърпеливо
- ясно: гладен е…
Днес тъй, утре тъй, додеяло на воденичаря - не може да си отспи. Ама няма
как, ще търпи; не бива да сърди съседа си, че може да затлачи улея с кал и камъни и
да му спре водата.
И така продължило много време.
Веднъж край воденицата минал мечкар с мечка на синджир; отивал в
недалечния град, където имало събор, да показва как мецана на задните си крака хоро
играе и всякакви весели работи прави, за да разсмива хората и да ги кара да си
развързват кесиите - така мечкарят си изкарвал хляба.
Било вече към залез слънце и той помолил воденичаря да го пусне да
пренощува при него. Пък ние вече знаем, че стопанинът бил гостолюбив, а сега още
повече се зарадвал - ще има с кого приказка да обърне, да научи какво става по
света, защото той от години не бил напускал воденицата. Този гостенин, който весден
скита из разни краища и с много хора се среща, сигурно ще му разправи нещо
любопитно.
Запрели мечката в готварницата. Воденичарят донесъл нещо за ядене,
мечкарят положил шише ракия на масата. Седнали двамата на сладки приказки и
разговорки. Като пропели първи петли, чак тогава легнали да спят.
А ето че водният дух пак тропа, буди воденичаря - иска да му приготви закуска.
На онзи очите лепнат за сън, ама нейсе, надигнал се с охкане, наклал пещта и рекъл
на не канения гостенин:
- Оправяй се сам! Ти вече неведнъж си гледал как варя рибата и можеш сам
да си свършиш тая работа, защото на мене много ми се спи.
И отишъл да си доспи.
Заловил се блатникът, изчистил рибата, хвърлил я в котела и клекнал край
пещта да чака да се свари. Подир някое време закуската му била готова и из котела се
разнесло сладостно ухание. От това се събудила мечката, която се била свила в
тъмния ъгъл, вдигнала муцуна, надушила нещо вкусно; тихичко се промъкнала зад
гърба на водния дух, който току що бил започнал да закусва. А ето че съвсем
неочаквано през главата му се протегнала някаква космата лапа, бръкнала в хотела и
извадила най-голямата риба. Дорде блатникът се обърне, още една лапа се
пресегнала, още една тлъста риба докопала.
- Къш, ма проклетнице! Къш, това е за мене!
Ала Мецана нехае - бърка в котела и лапа по-бърже от водния дух. Видял той,
че ще си остане гладен. Ядосал се, скочил и праснал нахалницата с черпака право по
челото.
Разсърдила се мечката повече от него, засумтяла свирепо. Па като сграбчила
блатника, па като почнала да го мачка с лапищата си, сякаш козунак меси. Онзи скимти
и пъшка, тя ръмжи и реве. Вдигнала се такава олелия, че воденичарят и мечкарят се
събудили и изтичали в готварницата да видят какво става. Едва отървали горкия
блатник, който - куцук, куцук - се довлякъл до вира и се гмурнал в най-дълбокото.
Цели три месеца той не си подал носа над водата. Накрая една заран се
показва на прага - озърта се плахо на четири страни и пита:
- Как е, съседе? Още ли е тук онази страшна котка?
- Ами, да! - пошегувал се воденичарят. - Тук е и тъкмо преди няколко дни се
окоти. Сега си има и четири котенца. Там, в готварницата са се сврели на топличко;
гонят мишки и плъхове за своя забава. Искаш ли да ги видиш?
- Ах, не, не! Дойдох да се сбогувам с тебе. Остани си със здраве!
Гмурнал се във вира водният дух и вече не се показал. Отишъл в друга река.
Само че, видиш ли, каква пакост сторил? Събрал всичката риба и си я отнесъл в
новото жилище. Оттогава във вира на Кузликовската воденица няма вече нито риба,
нито жаба дори. Че и воденичарят подир години се състарил и отишъл да живее при
роднини. Така запустяла и се разсипала неговата воденица, та останал само споменът
за нея.

Лужишка народна приказка