Смъртоносният скок

Живяла едно време девойката Калина. Буйна, волна и весела била тя, дъщеря
на беден овчар, който проклинал, че съдбата е тъй немилостива към него. Не го
дарила с нито едно момче, а с три момичета.
Калина била най-голямата и тъй като майка й умряла рано, изцяло я
заместила. Готвела и чистела, перяла и предяла, тъкала и дрехи шиела за всички,
но домакинската работа не я изморявала и често отменяла и баща си — овцете
пасяла и весело си пеела.
Порасла Калина, станала мома за женене и красотата й цъфтяла, усещало се,
че има нужда от мъжка ласка, но момичето едва ли разбирало това. Какъв ти мъж
високо в планината, откъдето овчарското семейство не слизало по-надолу. Тук
рядко стъпвал и човешки крак. Хора нямало, но пък спокойно се разхождали по
поляните сърни и елени, подскачали зайци, тук-там се мярвали красивите опашки на
лисици, а понякога и ревът на мечки се чувал.
Калина не се страхувала от тях, а дружала с горските зверове, и те също я
обичали. Вълци не доближавали кошарата, за да откраднат овца, ловували край
други кошари. Не искали да разсърдят хубавата и весела Калина, своята добра
приятелка.
Тъй си живеела Калина, косите й били руси и стигали до кръста, ако имало
кой да я види, щял да помисли, че не е земна девойка, а самодива.
Точно така си помислил и царският син, когато, увлечен в преследването на
елен, стигнал до поляната, от която започвало мъничкото царство на Калина. Била
прекрасна пролет, цветята нацъфтели, тревата, по-зелена от всякога, покривала
всичко наоколо. Овцете сладко хрупали, двете овчарски кучета се излежавали,
примижали на слънце.
Изведнъж сякаш вихрушка преминала през гората. Мярнал се елен и изчезнал,
а след него се появил конник с лък в ръка. Кучетата се втурнали към него, а той
ги подплашил и те спрели пред коня и лаели като луди. Ето че зад този неочакван
гостенин дошли още хора — всички въоръжени за ловуване.
— Хей, момиче, накъде отиде еленът? — попитал конникът, пристигнал пръв.
— Шмугна се в гората — отвърнала весело Калина. — Май го изпуснахте… — и
се разсмяла.
А конникът се намръщил — целият бил плувнал в пот, на челото му била
засъхнала струйка кръв, явно някое клонче го било одраскало. Хората зад конника
зашумели, един от тях слязъл от коня, бързо отишъл при Калина и тихо й
заговорил:
— Това е царският син, селяндурке! Дръж се учтиво, както подобава, не дръж
такъв език!
— Че какво лошо съм казала?! — учудила се Калина. — Я си вървете по пътя,
ще ми уплашите овцете, да ви се не видяло!
— Ей, момиче, ти май си напълно дива! — строго я смъмрил старият
царедворец.
И замахнал с камшика си да я удари, но го спрял гласът на царския син:
— Остави момичето! — Смушкал коня си и се приближил до девойката.
— Ти коя си?! — попитал я той.
— А ти кой си? — отговорило момичето, а старият царедворец пак издигнал
над главата й камшика си.
— Аз съм царският син — усмихнал се младият човек.
— Аз съм овчарската дъщеря — рекла на свой ред Калина.
— Тук нейде ли живеете? — попитал царският син и се заоглеждал, отвсякъде
гора и нищо друго.
— Ей там ни е къщата, до нея е кошарата — посочила Калина и предложила: —
Ела, ако искаш, ще ти дам да пиеш мляко!
И всички се отправили към бедната къщичка на овчаря. Най-отпред вървели
царският син и Калина, на крачка след тях бил старият царедворец, а след него —
цялата ловна дружина.
Тъкмо наближили къщата, когато царският син спрял, като видял дълбок ров
да я огражда.
— Този ров за какво е?
— Ее, ама ти много питаш! — отговорила Калина и старият царедворец
изсъскал зад гърба й.
— Е, добре де, ще кажа — понамръщила са Калина и обяснила: — баща ми го
беше изкопал за друго, ама аз го ползвам, за да го прескачам.
— Да го прескачаш ли?! — възкликнал удивен царският син и поклатил
невярващо глава.
— Ти май си мислиш, че лъжа, а? — усмихнала се Калина и попитала: — А
искаш ли да ти покажа?
— Хайде де! — подразнил я царският син.
Първо царедворецът, а после и останалите мъже гръмко се разсмели.
Калина почервеняла и навела глава. Още не бил секнал смехът, когато
момичето се затичало обратно. А царският син се провикнал:
— Видяхте ли как изплашихте самодивата, ще избяга от нас!
Внезапно Калина спряла и сега всички разбрали какво ще прави — засилила
се, притичала край свитата, профучала край царския син и полетяла над рова.
Царският син си затворил очите, защото знаел какво ще последва — момичето
ще се окаже на дъното на рова с изпотрошени ръце и крака.
Какво било учудването му, когато го видял от другата страна на рова да
помахва весело. Не само помахвало, но и подвикнало:
— Я да те видя сега тебе, какво можеш, като си царски син!
— Мога — извикал царският син.
— Можеш, грънци! — провикнала се Калина и се разсмяла, даже добавила: — Не
те ли виждам какъв си ми крехък!
Старият царедворец пак размахал камшика, но далече била Калина, нямало как
да я стигне.
Тогава царският син се обърнал и започнал да се отдалечава от рова.
Старият царедворец се затичал след него и нещо му говорел, но момъкът само
махнал с ръка.
Засилил се царският син и полетял над рова. Полетял, но не успял да стигне
отсреща, а паднал в него.
Свитата се разтърчала, влезли в рова и какво да видят — царският син бил
издъхнал — как паднал, какво преживял, не било ясно, но се простил с младия си
живот.
А Калина заплакала. Не усетила как по нареждане на стария царедворец
вързали ръцете й с въже и я метнали на един от конете.
Така се явили пред царя и му обяснили как това проклето момиче подтикнало
неговия любим син към гибел. Царят си изтрил сълзите и рекъл:
— Щом тя е причината за смъртта на сина ми, ще я погребем заедно с него.
Така ще изплати греха си.
Затворили в тъмницата момичето, а то леело сълзи, никак не му се умирало,
а и се чувствало виновно за смъртта на царския син.
Дошъл денят на погребението и царската заповед била изпълнена — натикали
момичето в гроба и го затрупали.
Гробът бил широк, царски. Не гроб, а малка гробница. Седяло момичето и се
взирало в красивото лице на царския син, леело сълзи безутешно и чакало своята
смърт.
Но вместо смъртта дошла една змия. Припълзяла бавно покрай тялото на
царския син и се спряла до главата му.
— Боже, божичко, ще изпие очите му! — казало си момичето и замахнало с
тежка огърлица. Смачкало главата на змията.
И отново зачакало момичето смъртта си, сълзите му все така се стичали на
воля. Изведнъж чуло нещо като писък. Какъв ти писък в гроба, недоумявало
момичето, но се ослушало. И отново чуло писъка. Сега видяло и кой го издава —
друга змия, досущ като първата, само че на по-светли ивици. Тя бързо пълзяла и
стигнала до мъртвото тяло на първата змия. Попълзяла около мъртвата и изведнъж
главата й се надигнала. Змията направила нещо странно, поне така изглеждало на
момичето — с главата си очертала кръстния знак и той останал да свети в тъмното,
а мракът станал още по-гъст.
Гледала втрещена Калина и що да види? Змията побутнала този светещ кръст с
главата си, той се завъртял веднъж, после втори и трети път. И тогава се случило
чудото — убитата змия първо помръднала, а сетне надигнала глава. И главата й
вече не била смачкана, а цяла-целеничка!
Гледала Калина и не вярвала на очите си. Като през сън видяла как двете
змии изчезнали нанякъде.
Тогава Калина решила да опита и тя да възкреси царския син.
Повторила всичко, което наблюдавала, очертала кръст и той засвяткал в
гробищния мрак. После го докоснала с устни и той се завъртял — веднъж, втори,
после и трети път.
И тогава чула изпъшкване откъм ковчега. Навела се Калина и усетила топлия
дъх на царския син.
Той дълго не вярвал, че се намира в гроба, но накрая сам се убедил —
намерил огниво, каквото винаги слагали в ковчега някога старите хора, открил и
една факла и я запалил. Огледал се и разбрал, че са живи погребани двамата с
девойката.
И така си заживели Калина и царският син. И двамата били млади, и двамата
били хубави, заобичали се и даже се зарекли, че вече са женени, че си
принадлежат един на друг за вечни времена.
Минало се време и Калина родила момченце, което заплакало високо и волно,
откъде да знае, че в гроб е родено?
Точно в този миг върху гробницата бил полегнал един овчар. И ясно дочул
детския плач, а после и някакви гласове.
И се затичал ужасен, разказал на царя каквото е чул.
Царят дълго не вярвал, но все пак разпоредил да се отвори гробницата.
Отворили я и що да видят — погребали двама, намерили трима.