Слепият змей

Живял някога един ковач. Той поминувал честито със своята
добра стопанка и мъжката си рожба. Наковалнята му звънтяла от
сутрин до вечер, а момчето се въртяло край него и учело занаята.
Дори си измайсторило само една желязна ножка. Но скоро настанал
край на ковашкото добруване. Стопанката се поболяла и умряла.
Ковачът се оженил за друга и тя бързо му народила цял орляк
момчета. Мащехата обичала своите деца и не давала прашинка да
падне отгоре им, но завареничето гледала накриво и ката ден думала
на мъжа си.
– Да го махнеш от къщи, додето е малко, защото, щом порасне,
то ще се намести в работилницата и – нали го виждаш какво е сръчно
– ще надмине братята си и ще им вземе хляба от ръцете. Всички в
село ще се надварят при него да си поръчват мотики, сърпове и
секири, а братята му ще гладуват.
– Къде да го дяна? – попитал ковачът.
– Отведи го вдън-гората, където върлуват вълците, вържи го за
някое дърво и го остави там.
– Дума да не става! Аз рожбата си не мога да затрия! –
отвръщал ковачът.
Но ковашката жена не мирясала. Веднъж тя тайно от мъжа си
повикала ковашкия помощник, почерпила го със скоросмъртница и му
предала момчето да го; отвлече в гората.
– Ще те наградя богато, ако го махнеш от главата ми! – рекла
мащехата на помощника.
Оня завел момчето в най-тъмните дебри на гората, извадил едно
въже от торбата си й почнал да го размотава. Момчето гледало,
гледало и го попитало:
– Бате, какво ще правиш с туй въже?
Със задавен глас ковашкият помощник му разказал всичко.
– Ако си добър човек и имаш милост в сърцето си – рекло
ковашкото дете, – пощади ми живота! Не ме връзвай, а ме остави в
гората. Аз ще се погрижа за себе си.
Ковашкият помощник се засрамил от детето и решил да послуша
молбата му. Захвърлил въжето в един дол и оставил сиротинчето
сред гората. То се озърнало плахо и тръгнало под дърветата. Цял ден
се лутало из пущинаците, додето най-сетне намерило една козя
пътека. Тръгнало по нея.
Дето ме изведе тая пътека, там ще ида – рекло си.
Вървяло до вечерта. Подир залез слънце стигнало до един
чуден дворец. Влязло вътре. „Дано ме приберат хората, които живеят
в тоя дворец” – помислило си то. – Но дворецът бил пуст, жива душа
не се мяркала по двора. Момчето обходило навсякъде, всичките
кътища разгледало, най-сетне в дъното на двора видяло един стар
сляп змей. Той седял на столче пред един голям казан, а до казана
обикаляло лениво куцо магаре. Приближило се момчето на пръсти и
надникнало в казана. Нищо нямало в него. Но ето че след малко се
чули звънци и в двореца нахълтало цяло стадо кози без козар.
Слепият змей станал, взел едно ведро и се заловил да дои козите.
Млякото от ведрото наливал в казана. Като издоил всичките кози, той
се навел над казана и захванал лакомо да пие. Малкото гостенче,
което умирало от глад, гледало, гледало, па се навело и то над
казана, хубаво се насмукало. Но то не се обадило на слепия змей,
защото се страхувало да не го изяде.
Минали пет-шест дни. Всяка вечер змеят си лягал малко гладен,
защото детето пиело юнашки и млякото в казана намалявало.
„Чудна работа – помислил си слепият змей, – защо млякото вече
не ми стига, да не би някой скришом да го пие? Чакай да разбера тази
работа.”
И на другия ден, като пиел мляко, протегнал ръце, захванал да
пипа около казана. Додето момчето се досети да побегне, змеят го
спипал.
Като го хванал, уплашеното момче ревнало и се замолило:
– Пусни ме, чичо змей! Моля ти се! Ако ми пощадиш живота, ще
ти върша цялата работа в двореца.
– Добре – казал змеят, – тъкмо навреме се яви. Аз остарях и
няма кой да ми дои козите. Отсега нататък ти ще ги доиш, а млякото
ще изливаш в казана. Когато свършиш доенето, ще метеш двора на
моя дом. Мляко яж, колкото щеш. Искам хубаво да се охраниш и да
напълнееш, че тогава ще те изям. Откак съм ослепял, не съм хапвал
Човешко месце. На младини съм изял толкова хора, колкото
песъчинки има край морето.
– А що щеш тука? – попитало го момчето.
– Аз съм последният змей. Потомък съм на ония великански
чудовища, които са живели на земята преди милиони години. Много
съм стар. Всичките ми зъби изпадаха.
Пуснал змеят момчето и то се запретнало да му шета. И нали
било работливо и сръчно, господарят на пустия дворец скоро свикнал
с него и веднъж му рекъл:
– Ти си добро момче. Досега метеше само двора на моя дворец.
Сега вземи ключовете – да преметеш и стаите. Позволявам ти да
отключиш всичките стаи, само двете, най-крайните, няма да буташ.
Инак – да му мислиш!
Момчето взело ключовете, отключило всичките стаи, хубаво
измело, додето стигнало до последните две. Спряло се пред вратите
им и си рекло: – Тука трябва да има нещо необикновено, щом като
змеят ми забранява да ги отключвам. Я да видя какво има! – И
отключило забранените стаи.
В първата видяло една чешма, но тя била чудна чешма –
наместо вода течало от чучура й чисто злато. Ратайчето протегнало
ръцете си, потопило ги в коритото – и те пожълтели.
– Такава чешма – рекло си то – виждам за първи път в живота
си!
Сетне минало във втората стая. Там заварило един хубав чер
кон. В къта на стаята мъждукала светлинка в пръстена паничка. Щом
отворило вратата, конят дигнал глава и проговорил с човешки глас:
– Яхни ме бързо и бягай, защото тука няма живот за мене! Но
тогава проговорила конската опашка, която била вярна слугиня на
змея:
– Ще бягате, но аз ще обадя на змея и той ще ви изяде.
– Отрежи опашката ми! – викнал конят.
Момчето отрязало с ножката си опашката на коня, но от
опашката останал един косъм неотрязан. Яхнало коня. На излизане от
стаята конят му поръчал:
– Вземи оная пръстена паничка, в която гори шикалка, вземи още
гребена ми и карай, през гората!
Момчето сторило тъй, както го накарал конят. Но щом излезли от
двореца, неотрязаният косъм от конската опашка, като се разфучал,
като запищял – цялата гора екнала. Змеят чул писъка. Мигом
подскочил, метнал се на куцото си магаре и погнал бегълците.
Магарето било куцо, а летяло като вятър. Запращели дърветата.
Накрай гората, където почвало широкото поле, змеят наближил до
черния кон. Момчето затреперало от страх.
– Хвърли гребена! – извикал конят.
Момчето хвърлило гребена зад гърба си и в същия миг пред
змея и магарето изникнала цяла гора от гребени, наредени със
зъбците нагоре. Додето магарето прегази тая зъбата гбра, наранило и
другия си крак, закуцало с два, но пак зафучало, запръхтяло и
догонило черния кон. Тогава конят отново се обадил:
– Хвърли паничката с маслото!
Момчето хвърлило паничката и в същия миг зад гърба му се
ширнало дълбоко маслено езеро. Магарето се бухнало слепешката в
езерото и се удавило. Удавил се и слепият човекоядец.
Тогава момчето се върнало назад в змейския дворец, настанило
се, наредило си ковачница и се заловило да прави сърпове, мотики,
секири, лемежи за ралата. И тъй като златната му чешма никога не
пресеквала, то всеки ден си миело ръцете със златна вода и затуй
всички почнали да го наричат: „Ковачът със златните ръце”.