Сивка

Снегът валя дни и нощи. Планината побеля. Дърветата приведоха клоните си. Големи преспи засипаха проходите. Само водите на потоците се чернееха в доловете и тяхното бучене глъхнеше в мълчанието на планината.

Дивите животни се приютиха в долините. По високите върхове не остана нито едно живо същество освен старата мечка, която спеше в бърлогата си. Дори дивите кози се прибраха ниско, в сечищата.

Само Сивка, горската зидарка, не се изплаши от виелиците и от студа. Гъстата сиво-синкава перушина не пропущаше топлината на малкото й плоско тяло. Винаги весела и чевръста, от ранна сутрин до здрач Сивка прехвръкваше от дърво на дърво да търси храна. Якият й клюн чукаше по замръзналата кора на старите дървета. Тя се изкачваше по грамадните стъбла на букаците като мишка, ту слизаше по тях с главата надолу тъй свободно, сякаш пълзеше по земята. Веселите й чуруликания глъхнеха в тежкото мълчание на заснежените гори.

- Ах, колко трудно се откриват сега червейчетата! - оплакваше се Сивка. - Дърветата са заледени, кората им е твърда като камък. Главата ме боли от усилено чукане, а клюнът ми започва да се подбива. Само черният кълвач може да ме спаси от глада. Но къде ли е сега той? Отдавна не съм чувала силния му вик. Сигурно е слязъл към голямата долина на север.

Сивка повтаряше своите оплаквания почти на всяко дърво, ала никой не й отговаряше, защото горите бяха пусти. И тя реши да отлети към долината.

Виелицата въртеше снежните рояци. Черните мъхове по вековните дървета бяха посребрени. Плачливо скърцаха буките и от клоните им се сипеше снежен прах.

- Не е ли виждал някой черния кълвач, който има червено теме? Не е ли чувал вика му? - питаше Сивка и прехвръкваше от дърво на дърво.

- Черният кълвач ли? Аз го видях - обади се един мъркащ глас.

- Къде е той? - зарадва се Сивка и завъртя плоската си глава на всички страни, да разбере отде идва гласът.

- Ще ти кажа, ела по-наблизо - чу се същият глас от хралупата на едно почерняло от старост дърво, което стърчеше като кюнец.

- О, ти ли си? Колко си хитра! - засмя се Сивка, като позна гласа на златката, и отмина опасната хралупа, дето дремеше кръвожадното зверче. Пърхайки със слабите си крилца, тя достигна долината. Тук снегът валеше равно и кротко. Долината беше оградена с високи ридове, обрасли с гъсти гори.

Първото живо същество, което Сивка срещна, беше един стар елен. Той лежеше до едно паднало дърво. Грамадните му рога приличаха на два дебели храста, израснали на главата му.

- Виждали ли сте черния кълвач? - попита Сивка.

Еленът я погледна с гордите си очи и нищо не отговори. Сивка го отмина оскърбена.

- Какъв е надменен! - каза си тя. - Най-добре е да потърся някой синигер. Те отдавна трябва да са тук.

И наистина скоро видя един от тях. Той беше настръхнал от студ, та изглеждаше като синкаво пухче.

- Здравей, драги! - бодро го поздрави Сивка.

- Здравей! - унило отвърна синигерчето със слабия си гласец. - Къде така?

- Търся черния кълвач.

- Ах, защо ти е този въглищар, който пищи из пожарищата? - учудено рече синигерчето.

- Навярно си много млад. Иначе не би ми задал този въпрос - каза Сивка. - Как си, друже, с храната?

- Зле. Всички дървета са замръзнали. Червейчетата са се скрили дълбоко. Нищо не може да се извади вече.

- Да, така е… Клюнът ти е съвсем слаб за такава работа. И моят не го бива. Ние сме дребни птички. Затова диря кълвача.

- Но какво общо има това с черния кълвач? - попита раздразнено синигерчето.

- Тръгни с мен! Ще ти покажа, когато го намерим. Иначе ще умреш от глад.

И Сивка хвръкна напред, като издаде звучните си: „Тцит, тцит!“

Синигерчето я погледна учудено, подвоуми се, после литна да я догони.

Двете птички срещнаха стадо сърни, които им казаха, че отдавна не са виждали черния кълвач, после срещнаха лисицата. Тя се опита да ги измами и да ги хване, ала Сивка й се присмя и поведе синигерчето след себе си. Най-после те чуха високия крещящ глас на ореховката[1] и веднага литнаха към нея. Ореховката беше неразделна приятелка на черния кълвач.

- Какво сте се помъкнали? - изкрещя тя, щом ги видя.

- Не бъди толкова зла! - отвърна Сивка и запълзя надолу с главата по един дънер.

- Ние не търсим вас, а черния кълвач - обади се синигерчето.

- Аха, черния кълвач! - презрително каза ореховката и цяла настръхна от възмущение. - Защо-о-о? Защото сте некадърни да си намерите сами храна. Махайте се, готовани!

- Остави ги. Остави ги, нека вървят с нас! - обади се пронизлив и силен глас. - Те са толкова слабички и такива нищожни клюнове имат, че не би трябвало да се занимават изобщо с дърводълбане, ала нека от нас да мине. Нека си похапнат от нашата храна.

- Ти винаги си бил глупав и щедър - злъчно каза ореховката и сърдито изтри дългия си клюн в един клон.

Сивка и синигерчето видяха черния кълвач. Той беше много едър, чер като въглен, а на темето си имаше яркочервено петно. Стоеше на едно загнило дърво, подпрян на яките си опашни пера, и юнашки удряше с клюна си по него. Гнила дървесина и кора от дървото хвърчаха на всички страни.

- Голям червей има тук - пищеше кълвачът и вкарваше в дупката дългия си език. - Ето че го хванах!

Ореховката се приближи към него и се опита да отнеме плячката му. Ала кълвачът излапа червея и високо се изсмя. После хвръкна на друго дърво.

Синигерчето и Сивка надникнаха в издълбаната дупка на дървото. Там между разбитата и разкъсана от кълвача дървесина те намериха няколко личинки, които кълвачът не беше забелязал. Синигерчето се оживи.

- Сега разбрах каква била работата - каза то. - Трябва да живеем от остатъците на чуждата трапеза.

- Не - отговори Сивка, - ние ще изяждаме това, което той не вижда, но ние можем и друго - да се възползваме от разбитата кора и сами да си търсим там храна.

Двете птички последваха черния кълвач. След тях се присъединиха и други синигери. Птичата дружина оживи с чуруликанията си затрупаните с кит гори. Само ореховката продължаваше да се сърди и да се кара на птичките. Ала никой не й обръщаше внимание. Черният кълвач весело и самодоволно се смееше. Той се гордееше, че благодарение на неговия як клюн толкова много малки птички можеха да намерят храна.

Бележки

[1] Ореховка - черно-кафява птица, прилична на сойката. - Б.а.

Емилиян Станев