Щурчето

Дядо изважда една червена ябълка от джеба си, потърква с нея двете бузички на Катето. После изважда още една, по-голяма, потърква бузичките на Ванката. Целува и двамата по гушките и казва:

- Ха тъй, да растете - ей такива на, големи и червени като ябълките! Клъвнете сега, на дяда мъничките гарджета!…

Двете гарджета увисват на двете дядови ръце:

- Дядо, хайде една приказка!… Хайде бе!…

Старецът се поизкашля, запалва лулата си и взема децата на двете си колене.

- Имало едно време един дядо и една баба…

- После? - бърза Ванката.

- Имало и едно мече. И… няма вече… - усмихва се дядо и млъква.

- А-а-а, знаем я тази - не я щем! Не я щем! … Друга!…

- Че каква друга? - казва дядо. - Е, хайде тогава за овчаря. Имало едно време един овчар. Имал си той цяло стадо. Триста вакли овце…

- Е, какво станало после? - пита Катето нетърпеливо.

- Тръгнал веднъж овчарят да пасе стадото. Насреща му - мост. Малко мостче - колкото само една овца да мине… Почнали овцете да минават, една по една, една по една… Ха, нека се извървят и минат моста, че тогаз пак ще ви разправям…

- А-а-а, и таз не е хубава!… - викат пак децата. - Не щем такава! Истинска приказка, дядо, истинска!…

Дядо пуска кълбо дим и се засмива:

- Ах, вие, лалугерчета такива! Все не харесвате… Че каква друга да ви разправя? Чакайте! Хайде, още една… Минал Патьо по леда. Дигнала се парица. Хукнал Патьо да бяга…

- Пък таз, ако щеш, ние да ти я разправим! - пресича го Ванката. - Знаем е наизуст…

- С-с-т! - казва дядо и слага пръст на устни. - Я чакай! Слушайте!… Кой се обажда там?…

Откъм огнището се чува тихичко подсвиркване: кри-кри… кри-кри… Млъкне за миг и пак подхване. Ту по-силно, ту по-слабо - като песен, която ту се усилва, ту заглъхва. Децата млъкват и се вслушват.

- Ей го - казва дядо. - Чувате ли го? Щурчето. Ей кой ще ви разкаже най-хубавите приказки. Моите са стари вече - като мене стари. Пък и вие ги знаете всичките. Щурчето ще ви разказва всяка нощ приказки. И нови, и хубави. И истински, и неистински. Всякакви, златни мои бръмбъзъчета … Слушайте!…

Из стаята се носи вече тихата песен на щурчето. Тя е ту весела, ту тъжна, ту присмехулна, ту кротка! И децата слушат като омаяни.

- Кри-кри… кри-кри! - казва песента. - Ние сме само двама в света: моя брат в полето и аз тука - в къщи. Ние сме мънички, но виждаме и знаем всичко. Ние пеем най-хубавите песни. Знаем най-чудните приказки. Защото никого не мразим. Всички обичаме. И на всички носим радост и утеха. Кри-кри … кри-кри … В тревата или при огнището - нашата песен все така звучи. Тиха и радостна. Тиха и кротка. Тиха и приспивна. Спри - и чуй! Спри - и чуй! И ти… и ти… и ти… кри-кри… кри-кри… кри-кри!…

Ванката поглежда Катето унесено. Катето въздъхва:

- Божичко! Колко е хубаво!

Дядо погалва двете главички и пошепва:

- А сега, на дяда сънливите очички, хайде в креватчетата! Най-хубаво ще слушате щурчето, когато си легнете…


Константин Константинов