Самохвалко

Гризанчо подскачаше безгрижно по тясната пътека и си подсвиркваше весело. Какви ли истории не му разказваха преди, с какви ли приказки не го плашеха! А ето втори месец скиташе той из безкрайната гора, а още нищо лошо не беше му се случило. И какво ли можеше да му се случи?

Когато слизаше на изворчето за вода, Гризанчо се оглеждаше в светлото му дъно, засукваше младите си мустаци и си мислеше:

„От какво да се плаша? Я какъв съм здрав и красив! От всички животни в гората зайците най-силно бягат. А от всички зайци аз съм най-бързокракият!“

Трепкаше само от гущерите.

- Ах, тези зелени проклетници! - ядосваше се Гризанчо. - Когато съм най-безгрижен и спокоен, тогава ще се стрелнат пред краката ми!

Един ден нещо изшумоля пак пред него.

- Гущер! - подскочи той на задните си крачета и изправи уши. Сърчицето му затупка като барабанче. - Я! - огледа се той плахо. - Какво ли ще е това?

Сред пътеката беше спряло бодливо кълбо. От кълбото се подаваше остра муцунка, а две очички, като две зрънца от къклица, го гледаха безстрашно. Гризанчо се готвеше да хукне, но любопитството го възпря.

- Кой си ти? - попита той.

- Аз съм Таралежко-мешко - отговори бодливото кълбо.

- А защо си тръгнал с този кожух?

- Така съм роден.

- Ха-ха-ха! - преви се от смях Гризанчо. - Ти трябва да си много нещастен?

- Добре ми е така - отвърна троснато Таралежко-мешко, - ти себе си гледай!

- Аз си знам какъв съм! - рече гордо Гризанчо. - Гледай ме ти!

- Виждам те - усмихна се острата муцунка сред настръхналите бодли. - Заек като всички зайци!

- Щом казваш, че съм като всички зайци, значи, за пръв път виждаш заек. Я ме огледай по-внимателно! Че аз съм най-красивият от рода на бързокраките горски жители. Козината ми е мека и лъскава като млад мъх. Ушите ми са тънки и красиви като листа на росна папрат. Очичките ми блестят като светулчици…

- Млад си още, приятелю - прекъсна го подигравателно Таралежко-мешко.

- Пък я ми погледни краката! - продължи още по-горделиво Гризанчо. - Когато ходя, превиват се като трепетликови клонки, а търтя ли да бягам - ела ме стигни!…

- Много се хвалиш, ще си изпатиш!…

- Истината не е хвалба - сопна се Гризанчо. - Ти ми завиждаш, затова приказваш така. А кажи ми, от какво ще си изпатя? Толкова скитам из гората и още не съм срещнал животно, което по ум, по красота и пъргавина да може да се сравни с мене.

Таралежко-мешко се сви като опарен. И преди Гризанчо да разбере какво става, нещо го пипна за врата. Очите му се облещиха, той изрева и се помъчи да хукне, но хвърли само малко пръст назад. Една едра лисица беше го притиснала здраво. И чак когато го замъкна навътре в пътечката, Таралежко-мешко показа муцунката си.

- Нещастно зайче! - рече той. - При такова самохвалство и моите бодли не биха го спасили.


Георги Караславов