Просеното зърно и биволът

Повя тих топъл вятър. Залюля нивата, в която зрееха класовете на късно есенно просо. От един клас, набъбнал и превит надоле, се отрони мъничко жълто зрънце. То тупна долу, изпъшка, намести се в дълбокия коловоз и рече на земята:

- Ударих ли те? Прощавай! Вятърът е виновен. Духна и ме свали.

- Нищо - отвърна земята, - върху мен са падали и бомби през общия бой.

Просеното зърно постоя, постоя, па въздъхна дълбоко, от все сърце.

- Защо въздишаш тъй? - попита го земята.

- Въздишам, защото си нямам крилца.

- Че какво ще правиш с тях?

- Ще се дигна нагоре и ще се махна оттук. Не искам да ти тежа.

Земята прихна… Почна да се смее.

- Какво се смееш? - попита обидено просеното зърно.

- Смея се на ума ти. Мене оня бивол - видиш ли го? - дето иде насам, не ми тежи, че ти ли? Ох, глупаво зрънце! Разсмя ме на стари години.

Зърното се понадигна и видя бивола. Той беше едър, чер, с грамадни рога и едвам пристъпваше.

- Тоя бивол не ми изглежда да е по-тежък от мен! - рече важно зърното.

- Не е по-тежък ли? - избухна още по-силно земята и се залюля от смях. - Ох, на баба мъничкото!

- Какво се смееш мари? Ще ме събориш - викна биволът на земята.

- Смея се на едно просено зрънце. Седнало да се мери по тежина с тебе.

- Де го туй зрънце? - попита биволът. - Искам да го видя.

- Ей го хе, там в коловоза.

Биволът наведе глава, протегна дебелия си врат и почна да търси зрънцето.

- Къде си, зрънце? - измуча той и доближи носа си до земята.

- Тук съм - отвърна зрънцето с тънко гласче, по-тънко от комарова песен, - сляп ли си, та не виждаш? Аз съм зърно като планина!

Биволът изви око и то светна с черна светлина. После духна с нос. Зрънцето изхвърча от коловоза, подхванато от биволското дишане и падна в една мравешка пукнатина. Там притихна и почна да си мисли:

„Добре, че духна силен вятър и ме отвея, инак щях да кипна, щях да се търкулна и щях да премажа като валяк оня надут бивол.“


Ангел Каралийчев