Пролетна тревога

Цяла зима кълвачът прекара в топлата хралупа на един стар дъб. Денем той прехвръкваше по околните дървета, почукваше гнилите клони да намери някое премръзнало червейче, а нощем се скриваше в хралупата на дъба и оттам слушаше как студеният вятър ходи по върховете на гората.

„Какво ли прави в тия тежки времена моята леля, желвата? - мислеше си той. - Тя е стара, болнава, може да се е простудила. Щом се стопли, ще отида да я видя.“

Всяка нощ той чукаше твърдото стъбло на дъба, да го събуди и да го пита наближава ли пролетта.

- Рано е още - отговаряше дъбът.

- Не ти вярвам - настояваше кълвачът. - Аз броя дните на зимата. Те са на привършване.

- Моите корени не ме лъжат - отговаряше дъбът. - Те ми казват, че земята още спи.

- Ще питам дряна. Той не е такъв сънливец като теб.

- Питай го, но не ме буди - заявяваше с дебелия си глас дъбът и захъркваше тъй силно, че вятърът започваше да се киска в клоните му.

- Безчувствено дърво - въздъхваше кълвачът, завираше глава под крилото си и заспиваше.

Една нощ в гората се втурна топлият вятър. Сбори се със северняка. Завиха и зафучаха двамата. Изкъртиха гнилите дървета. Събориха снега от клоните и отминаха към полето.

- Ох - стенеше на утрото дъбът, - тия лудньовци, беломорецът и севернякът, ме измориха. Не виждат ли, проклетниците, че съм стар и болнав, та връхлитат да се бият все в моите клони?

- Цъфна ли дрянът? - попита кълвачът.

- Иди го виж - каза дъбът и отново започна да се оплаква от болките си.

Кълвачът литна над гората и видя, че дрянът беше цъфнал. Край него се бяха събрали синигерите, червеногръдките и кралчетата. Дори орехчето, най-малкото птиче, срамежливо пълзеше по стъблото на дряна и от радост цвърчеше.

- Здравейте! - извика кълвачът. - Виждали ли сте моята леля, желвата?

- Не - отговориха синигерите.

- Сигурно е болна - въздъхна съкрушен кълвачът.

- Да отидем да я видим; ние знаем къде живее тя - предложиха синигерите.

- Да отидем - съгласиха се кралчетата. - Тя е много добра. Винаги ни оставя по нещо от своята вечеря.

Желвата живееше на края на гората, в корубата на една стара черница.

Дружината, начело с кълвача, скоро накаца по клоните на черницата. Кълвачът почука на една кръгла вратичка. Никой не му отговори.

- Лельо, лельо - викаше той, - отвори, отвори, идем ти на гости.

- Кой се е разхлопал? - чу се глас от дънера на черницата и от една дупка на стъблото се показа чорлавата и сърдита глава на Тарльо.

Птиците го гледаха изумени.

- Моля - каза кълвачът смутено, - не живее ли тук моята леля?

- Тук е кооперация „Лесен живот“ - отговори таралежът. - Кажете кого търсите.

- Желвата - обади се орехчето.

- А, госпожа Мравоядова? Тя живее в апартамент №6 - каза Тарльо и показа към върха на черницата, където се виждаха кръглите отвори на скворешките апартаменти. - Обаче тя не е тук.

- Значи, е здрава и жива - извика радостно кълвачът.

- Тя замина на юг с господа скворците - добави таралежът. - Аз съм вратарят на кооперацията. Ако искате да й съобщя нещо, кажете ми.

- Поздравете я от нас - изчуруликаха синигерите.

- А кога ще си дойде? - попита кълвачът.

- Това не е моя работа. Мой дълг е да пазя кооперацията от крадци - отговори Тарльо и се прибра в хралупата.


Емилиян Станев