Пролетен ручей

Ние сме за риба с Росето. На малко поточе, което слиза от Бели бряг. Поточето шуми под нас и нещо приказва, бълбука. С Росето разбираме езика му:

- Аз съм най-малката рекичка - говори то. - Казвам се пролетен ручей.

- Само това ли? - пита Росето. Тя е седнала на брега, под сянката на трепетликата. Ручеят - пее. Подмил е тревицата. Оголил е коренчетата на зеления репей.

- Това не е репей, а трънка! - поправя ме Росето. Тя стои над главата ми, когато пиша. Внимава да не сбъркам.

- Нищо. В приказката и тъй може!…

… Опръхналите крачета на Росето са издраскани от трънката. Затуй е запомнила името й. Петите й се докосват до хладната вода. А в ръката й е пръчката на въдицата. Поточето слиза надолу, бълбука:

- Аз съм най-малката рекичка - говори то. - Казвам се пролетен ручей.

- Чух вече… - възразява Росето. - Е, може и да си пролетен ручей. Но днес е първият ден на лятото. Месец юни, двадесет и втори… Сега денят е най-голям, нощта - най-къса.

Росето обича да разговаря с всичко: с цветята, с калинките, с поточето. Тя казва:

- Е, всичко ми е ясно - ти си пролетен ручей. Но само това ли? Може да разкажеш отде си, какво си?… Все туй ми пееш отзарана: бълбук, бълбук. Защото отдолу, над коренчетата на трънката има подмолче. Водата клокочи в него. Има и ехо…

- Там се крие червеният рак - казвам аз. Росето ме хваща за ръката:

- Деди, аз ще разказвам по-нататък, ти само пиши.

- Добре, и тъй може. Нали е важно да стане приказката…

Росето ми „подсказва“. Сега тя е писателката:

… Там се крие червеният рак… Ох, отде-накъде да е червен!… Вярно - в подмола живее речният рак. Но той е тъмносив, каквато е тинята покрай брега. И малко кафяв по гърба - да не го познават рибките. Той ги хваща с щипките си. Но, ако си пъхнеш ръката в подмола - хоп!… Ще те защипе за палеца или за малкия пръст.

- Но ракът става червен - от гняв, а може и от страх, когато го сложиш да ври в котлето… - Усмихва се деди. (Сега той разказва!): - Ти го хващаш отгоре през щипките, да не може да щипе, измъкваш го из подмола. Коремчето и опашката - тя е като ветрилце! - се удря в гърдите му. Крачетата се свиват. Той пляска, върти очите си - те са черни и лъскави като… топлийки… С него е свършено! - Това казва деди…

А сега аз продължавам:

… Ние сме наклали огън на брега на поточето. На два бели камъка е сложено черно менче с вода. В него ще варим раци… Камъните са се опушили откъм огъня, а водата в менчето сме гребнали от поточето. Тя ври, кипи. Дига се пара. Деди нагази - измъкна рака от подмола. Той е разсърден или уплашен… Но това е голям рак! - има сто грама. Щипките му са разтворени. И със зъби. Мъчи се да ме ощипе, но деди го цамбурна във врялата вода… Дожаля ми. Обръщам се настрана - де да знам, може и сълза да се покаже на очите ми. Децата ще ми се смеят: „Уж си рибарка, седнала си на брега, риба ловиш, а за рака ти домъчня!“

- Като няма риба и ракът е риба! - Това не съм го измислила аз. Деди го казва…

- Бълбук, бълбук - пее ми нещо поточето. То си знае своето: - „Аз съм най-малката рекичка - казвам се пролетен ручей“. А може би ми говори нещо за рачето…

- Дръж по-високо пръчката - казва ми деди - и не се върти като пумпал. Плашиш рибките… Ха, я ела да видиш червения рак. Забий пръчката на брега - тя, мрянката, сама ще налапа въдицата.

Червеният рак!… Деди го е сложил на широко листо от репей. Вярно е - целият е червен: и гръбчето, и опашката, и щипките, чак и мустаците! А очите му са изскочили и побелели като… бисерни топчета.

- Щом хванеш най-голямата мряна, ще направим големия обед. Царския! То добре, че нося червени домати, сиренце и содена питка… - Това деди го казва, а поточето пак се обажда. Едно си знае:

- Бълбук, бълбук. Аз съм най-малката рекичка. Казвам се пролетен ручей.

Пак сядам на брега, хващам пръчката на въдицата. Сега мълча, да не изплаша голямата мряна. Мисля наум и говоря с поточето:

- Ти си най-малката рекичка - казваш се пролетен ручей. Само това ли?… Пролетен ручей? А бълбукаш и през лятото!… Най-сетне накрая чух какво искаше да ми каже поточето. То ми приказва:

… - Горе, високо, над Голямата канара, е бялата пряспа от сняг. Тя е бяла като белите облаци - по-бяла от тях. През пролетта канарата се затопля. Снегът се топи. Духат меки ветрове, припича пролетно слънце. Аз идвам оттам - от снежния извор под голямата канара. А над мен шуми стара гора - горе се чернеят, белият бор, елата, смриката, боровинките. Оттам идвам - от снежната пряспа… Аз от бук. Буковата вода е най-сладка!… Още по-насам най-малката рекичка - казвам се пролетен ручей…

- Разбрах!… но чакай! - пръчката ми се навежда над поточето. Конецът се дърпа… Ох, деди, мряната захапа въдицата!…

- Ха, хвана се! - това го казва деди. - Е, тегли сега…

Една сребърна рибка вече подскача на отъпканата трева. Опашката й се перка в репея. А червеният рак лежи на голямото листо и не мърда - хич не го е грижа за нищо.

- Един варен рак и една печена мрянка - това се вика царска трапеза! - засмива се деди. - Само лимон ни липсва… - Това той го казва. А пролетният ручей и той не мисли сега за нищо. Слиза надолу от Бели бряг. Бълбука покрай подмолите. Подмива тревичките. Коренчетата на трънката играят в сребърните му струи. Всичко си е все същото. Земята. Небето.

- Бълбук, бълбук - продължава да пее поточето. То си знае урока: - Аз съм най-малката рекичка. Чиста съм като сълза. Казвам се пролетен ручей…

За сълзата го казах аз. Нали ми беше домъчняло за рачето!… А рибката я пуснах в рекичката. Деди не ми се разсърди… С това завърши и нашата приказка.


Здравко Сребров