Проклятието на майката

Някога, в онези далечни времена, които вече никой не си спомня, освен
такива като мен, змейовете владеели изкуството да се преобразяват в хора.
Тъй един змей, като си летял над нашенската земя, видял как на едно от
Рилските чудно хубави езера се къпят, гмуркат и веселят три момичета.
Спрял се змеят и се загледал. Дивна била красотата на българските
момичета, направо нетърпима за очите. И трите били хубави, но едното от
момичетата било с ослепителна красота.
И тъй като момичетата, докато се къпели, си говорели, разбрал змеят, че
всеки ден в това горещо лято те идват тук да се къпят.
И на следващия ден дошли, а змеят вече бил там и ги чакал скрит в храстите
на близката горичка.
Съблекли се момичетата и се втурнали в прохладната вода. Змеят пък се
втурнал към дрехите на едно от тях и ги прибрал.
Когато момичетата се налудували и се върнали на брега — що да видят?
Дрехите на Милена ги няма, къде ли не търсили, как ли не оглеждали, но от тях ни
следа. Тогава решили двете облечени момичета да отидат до селото, и двете се
страхували сами да прекосят гората, която го обграждала отвсякъде, да отидат у
дома, да вземат дрехи за голото момиче и да й ги донесат. Речено — сторено.
Тръгнали бързешката двете момичета за село, а голата девойка останала да ги чака
на брега.
Тъкмо се скрили двете момичета между дърветата и пред голата девойка се
появил самият той — змеят. Но бил в човешки дивен вид — като млад и красив
момък.
Първо момичето страшно се изплашило, но после се заговорили и станало тъй,
че то харесало момъка и той я отвел.
Когато пристигнали двете момичета задъхани и потни, изморени и уплашени,
дълго викали своята сестра, защото те били трите дъщери на един овчар. Но никъде
не я открили. Разказали разплакани на родителите си какво се е случило, но що да
сторят и те, горките? Дълго обикаляли около езерото, претърсвали неведнъж
гората, но от момичето ни вест, ни кост.
А змеят отвел Милена в своя дом, високо, навръх планинските сини върхове.
И тук разцъфтяла като цвете тяхната необикновена любов. Момъкът разкрил своята
тайна, даже доверил на Милена заклинанието, с което да бъде повикан където и да
се намира.
Тъй щастливи си живели двамата млади. Милена родила едно дете, после
второ, и двете — момчета. Те растели на воля и огласяли горските пътеки с
веселия си смях.
Баща им, змеят, много ги обичал и макар че те нямали нищо змейско в себе
си, научил ги как да го повикат, ако усетят опасност да ги грози. Тъй децата,
двете хубави и палави момчета, когато си поискали изричали заклинанието и току
над тях се появявал баща им, във вида на змей, размахал страшните си крила.
Минали години, децата поотраснали, а Милена се затъжила за своите баща и
майка, за двете си сестри. Тъгувала и мълчала, но змеят разбрал за какво страда
и сам й предложил:
— Милена, вземи и двете ни деца и отиди при своите. Погостувай им, ден,
два, ако щеш и месец постой.
Ах, как се зарадвала Милена, как разцелувала своя скъп мъж!
На следващия ден тръгнала със синовете си за родния дом. Как й тупкало
сърцето, че ето сега ще види любимата си майчица, ще й рече:
— Мамо, върнах се! А тези две момчета са твоите внуци!
Радостта била голяма в къщата на Милена. Родителите й били поостарели, но
как се зарадвали да видят дъщерята, която смятали за изчезнала. А как се
зарадвали на своите внуци, то били сълзи, то били целувки и прегръдки, направо
безкрай.
Двете сестри на Милена също си имали вече мъже, деца.
И всички се събрали у дома, дълго яли, пили и се веселили.
И всички се интересували от нейния мъж — какъв е, къде е, какво работи,
къде им е къщата… И тъй безкрайни били въпросите, които задавали сестрите на
Милена, а тя мълчала, не споделяла нищо за досегашния си живот.
Да, ама сестрите, разяждани от диво любопитство, подхванали децата на
Милена и те всичко им разказали, макар че майка им била наредила нищичко да не
казват: нито къде живеят, нито какъв е техният баща. Децата се били заклели на
своята майчица, но нали са си деца, не издържали и издали семейната тайна.
Замислили се сестрите на Милена и решили, че трябва да я спасят от нейния
ужасен, див мъж. Че как иначе, та той е змей! Макар и да се превръща в човек,
все пак си е див звяр, нали?
Сестрите издали кроежите на мъжете си и ги помолили да им помогнат да
спасят сестра си от ужасния змей! Мъжете се съгласили, та нали така е наредено —
всеки мъж да слуша жена си.
И в късна доба, когато всички заспали, а на небето само бледата луна се
подавала иззад тъмните облаци, излезли на двора сестрите с мъжете си.
Една от тях произнесла заклинанието, което научила от синовете на Милена,
и го изрекла с ясен глас.
Само след миг се чул плясък на крила и над двора надвиснала сянката на
змей. Сестрите запищели, но мъжете им загърмели с пушките и тогава се чул
страшен писък, вой и един мъжки глас простенал:
— Защо ме предаде, Милена?
И завалял червен дъжд над двора. Дъжд от кръв. А змеят бавно изчезвал,
стопявал се на бледата, трескава лунна светлина.
Прибрали се сестрите с мъжете си и си легнали да спят.
Ама то заспива ли се, след като си видял змей?
Току поглеждали през прозореца, но какво да видят? Червеният кървав дъжд
все така се стелел над двора и не спирал. Всичко почервеняло — дърветата,
пръстта, каруцата…
Гузни, сестрите и мъжете им зачакали пукването на зората.
Изгряло слънцето, а дъждът все така не спирал, ромолял си кротко,
непрестанно…
Първи се събудили децата на Милена. И като всички деца затичали се към
прозорчето и що да видят?! Закрещели:
— Мамо, мамо, стани да видиш! Мамо, вали червен дъжд на двора, мамо!
Нещо жегнало право в сърцето Милена и тя отхвърлила завивките, боса се
затичала към прозорчето. Съгледала червения дъжд.
Дъхът й спрял от черни предчувствия, но успяла да отвори вратата, да
излезе на прага и оттам да прошепне заклинанието.
Тъкмо го изрекла, и дъждът спрял.
Разбрала Милена, че мъжът й е умрял.
До нея децата шепнели и те заклинанието, с което викали баща си, змея.
Но никой не идвал.
Тогава децата през плач разказали на майка си, че са издали тайната на
заклинанието на лелите си. Сестрите на Милена си признали какво са направили и
даже рекли:
— Освободихме те от чудовищните окови на змея, не се ли радваш, сестро?
Милена простряла ръце към небето и проклела… кого мислите? Проклела двете
си деца:
— Господи, накажи ги, превърни ги в дървета! Да си стоят винаги на едно
място, без да помръдват!
Двете момчета, като чули проклятието на майка си, хукнали да бягат. Но
страшната клетва бързо ги настигнала. Едното застинало с разперени ръце и се
превърнало в ябълка. Братчето му, само на метър-два от него, се преобразило в
круша.
Те искат да дойдат с вас, те се напрягат, чуйте ги как въздишат само!
Но не успяват никога да помръднат, а си страдат мълчаливо, защото са
предали своя баща, а майка им ги е проклела.
Когато минавате край ябълка или круша, спрете се, погалете ги, поговорете
с тях. Нищо че няма да отговорят на вашите въпроси, вие им разкажете весела
история, целунете кората им. Заслушате ли се внимателно, ще чуете как двете
братчета въздишат…