Приключенията на Али Зайбак Каиреца

Али Зайбак бил един шмекер от Кайро, живял по времето на началника на дивана[1] в Кайро Салах ел-Мисри, на когото били подчинени четиридесет мъже. Хората на Салах поставяли много клопки на шмекера Али, като се надявали, че той ще се хване в някоя, ала щом отидели да го търсят, оказвало се, че той вече се е изплъзнал, както се изплъзва живакът, затова му лепнали прякора ес-Зайбак ел-Мисри[2]. И ето един ден, както си седял в казармата сред своите хора, почувствувал, че нещо му тежи на сърцето и му притиска гърдите. Пазачът на казармата го видял, че седи с намръщено чело, и му рекъл:

- Какво ти е, началник? Ако ти е свито сърцето, поразходи се малко из Кайро! Грижите ти ще се разсеят, като се поразходиш малко из улиците.

Тогава Али станал и излязъл да се поразходи из улиците на Кайро, ала мъката и грижата го налегнали още по-силно. Минавайки край една кръчма, той си казал:

„Влез и се напий!“

Като влязъл обаче, той видял, че в кръчмата посетителите седели на седем редици, та рекъл:

- Хей, кръчмарю, искам да поседна сам!

Тогава кръчмарят го настанил самичък в една отделна стая и му донесъл вино. Али пил, докато му се замаяла главата. Тогава излязъл от кръчмата и тръгнал отново из улиците на Кайро, докато стигнал до Червената улица[3]; от страх пред него хората му правели път. Ненадейно той се обърнал назад и видял един продавач на вода, който раздавал вода с една стомничка и като вървял, викал:

О, вездесъщи!

От сухо грозде сок е вино с дъх изряден.

Най-щедро любовта изпълва ни с наслада.

Едничко на мъдрец върховна чест се пада.

Али му извикал:

- Ела насам, дай ми да пия!

Водоносецът го погледнал и му подал една стомна; Али обаче надникнал в стомната, разклатил я и излял водата на земята.

- Защо не пиеш? - попитал го човекът, а Али рекъл пак:

- Дай ми да пия!

Водоносецът напълнил отново стомната, Али я поел, разклатил я и пак я излял на земята. Така направил още веднъж. Тогава водоносецът му казал:

- Щом няма да пиеш, аз си отивам.

А Али пак рекъл:

- Дай ми да пия!

Тогава човекът напълнил пак стомната и я подал на шмекера, онзи изпил водата и дал на носача един динар. Човекът обаче го погледнал презрително и му казал:

- Бъди честит, честит бъди, момко! Понякога малките хора са големи!

Ала шмекерът Али сграбил водоносеца за ризата, насочил срещу него един скъпоценен кинжал и се развикал насреща му:

- Слушай, старче, говори разумно с мене! Целият ти мях, колкото и да е скъп, струва най-много три дирхема, а в стомните, които аз излях на земята, навярно нямаше повече от един литър вода.

- Така е - отвърнал човекът, а Али продължил:

- Аз обаче ти дадох един златен динар, защо тогава ме обиждаш? Виждал си ли си въобще някога човек, по-смел и по-щедър от мене?

А водоносецът рекъл:

- Виждал съм един човек, който беше по-смел и по-щедър от тебе. Откакто жените раждат, на този свят не е имало по-щедър герой от него.

Тогава Али попитал:

- И кой е този, когото ти смяташ за по-смел и по-щедър от мене?

Тогава водоносецът му разказал:

- Знай, че аз преживях веднъж едно необикновено приключение. Моят баща беше старейшина на продавачите на вода в Кайро, и когато умря, ми остави наследство пет камили, едно магаре, един дюкян и една къща. Ала беднякът никога не е доволен; почувствува ли се доволен, той умира. Затова аз си рекох тогава: „Ще взема да замина за Хиджаз!“ - наех цял керван камили, като все правех дългове, докато събрах петстотин динара, ала по време на хаджилъка си изгубих всичко. Тогава си рекох: „Ако се върна в Кайро, хората ще ме хвърлят в затвора заради дълговете ми“. Затова потеглих на път заедно със сирийските поклонници, докато стигнах до Алепо; от Алепо пък отидох в Багдад. Там разпитах кой е старейшина на търговците на вода и като ми посочиха къде да го намеря, аз влязох в дюкяна му и произнесох пред него първия псалм от корана. Той ме разпита кой съм и що съм, и какво ми се е случило и аз му разказах всичко, което бях преживял. Тогава той ми даде една стойка заедно с мех и необходимите съдове, за да почна да търгувам. Така аз тръгнах, изпълнен с доверие към аллаха, да обикалям града. Предложих на един мъж стомната да пийне, ала той ми рече: „Още нищо не съм ял, за да ми се пие вода. Днес бях поканен при един стиснат стопанин, който сложи на масата пред мен само две стомни с вода, та му рекох: «Умнико, да не би да си ми дал да ям нещо, та да има защо да пия?» Затова, върви си по пътя, водоносецо, докато намеря да хапна нещо, тогава ела да ми предложиш да пия!“ Приближих се към втори, а той ми вика: „Нека аллах да те възнагради![4]“ Така ми вървя чак до пладне, никой нищичко не ми даде. Тогава си рекох: „Да не бях идвал в Багдад!“ Неочаквано обаче видях, че хората край мен се разтичаха колкото им сили държат, хукнах подире им и видях един богат конвой от коне и ездачи, подредени двама по двама, и всички носеха кожени калпаци, копринени тюрбани, бурнуси и доспехи от стомана и кече. Като попитах един от струпалите се хора какъв е този конвой, той ми рече: „Това е свитата на началника Ахмед ед-Данаф“. А когато пак го попитах: „Каква служба заема той?“ - мъжът ми отговори: „Той е началник на дивана и началник на градската охрана на Багдад, нему също така е възложена охраната на околностите на града. Той получава от халифа всеки месец по хиляда динара, а всеки от хората му получава по сто динара. И Хасан Шуман получава като него хиляда динара. Сега те се връщат от Държавния съвет в своята казарма.“ Неочаквано Ахмед ед-Данаф ме забеляза и ми извика: „Ей, ти, ела насам, дай ми да пия!“ Аз напълних стомната и му я подадох, ала той я разклати и я изля на земята. Направи така втори път и чак на третия път пи като тебе. После ме попита: „Водоносецо, откъде си?“ - „От Кайро съм“ - отвърнах аз, а той продължи: „О, да, нека аллах благослови Кайро и неговите жители! А по какъв случай си дошъл в този град?“ Разказах му своята история и му дадох да разбере, че съм длъжник, избягал от дълговете и немотията си. Той възкликна: „Нека си ни добре дошъл!“ После ми даде пет динара и рече на своите хора: „В името на аллаха, подарете му по нещо!“ И всеки от тях ми даде по един динар. А самият той добави: „О, старче, докато останеш в Багдад, ще получаваш от нас все по толкова, ако ни даваш да пием“. Така аз често ходех да ги посещавам и те всички бяха много добри към мене. След известно време пресметнах колко бях спечелих от тях и видях, че вече бях събрал хиляда динара. Тогава си рекох: „Не ти остава нищо друго, освен да се върнеш у дома“. Така отидох в казармата при Ахмед и му целунах ръцете. И когато той ме попита: „Какво желаеш?“ - аз му отговорих: „Искам да си замина“ - и той произнесе следните стихове:

За скитник е всегда гостолюбив светът

и той строи без страх дворец на кръстопът;

след грозна буря там стърчи развалина

и той потегля пак към родната страна.

А аз добавих: „Керванът е готов да замине за Кайро и аз искам да се върна при своите“. Той ми даде една ослица и сто динара и добави: „Бих искал да ти възложа да предадеш една вест, старче. Познаваш ли хората в Кайро?“ - „Познавам ги“ - отвърнах аз, а той продължи: „Вземи това писмо и го предай на Али Зайбак ел-Мисри и му кажи: «Твоят началник те поздравява и каза да ти предам, че е на служба при халифа»“. Аз взех от него писмото и си тръгнах по пътя, докато стигнах в Кайро. Щом хората, на които бях длъжник, ме видяха, аз им върнах парите, които им дължах, после отново станах водопродавец. Писмото обаче не можах да предам, тъй като не знам къде се намира казармата на Али Зайбак ел-Мисри.

Тогава Али извикал:

- Старче, имай доверие в мен и не се ядосвай! Аз съм Али Зайбак ел-Мисри, първият от момчетата на началника на стражата Ахмед ед-Данаф. Дай тук писмото!

Водоносецът му го дал, а Али го отворил и като го зачел, видял, че то гласи:

На този малък лист излях си аз сърцето.

Любима, той до теб ще стигне с ветровете.

Ах, от копнеж самин бих полетял, ала

не мога да летя с подрязани крила.

Най-напред поздрав от началника Ахмед ед-Данаф на неговия най-възрастен син Али Зайбак Каиреца. Искам да ти съобщя, че се осмелих да се приближа до Салах ед-Дин ел-Мисри и му изиграх няколко шеги, докато най-накрая го зарових жив и неговите хора ми се подчиниха, а заедно с тях и Али Китф ел-Джамал; сега съм назначен за градски началник на стражата на Багдад в Държавния съвет на халифа и на мен е поверена охраната на цялата околност на града. Ако си спомняш още за уговорката, която съществува между теб и мен, ела при мен, може би ще успееш да устроиш в Багдад някоя шега, която да ти помогне халифът да се заинтересува от тебе и да те вземе на служба и да ти определи заплата и приходи и да нареди да ти построят казарма. Всичко това можеш да получиш, ако бог желае - да сполучиш!

Като прочел писмото, Али го целунал, сложил го върху главата си и дал на водопродавеца десет динара награда за хубавата вест. После отишъл в своята казарма, влязъл при хората си, съобщил им новината и им рекъл:

- Оставям ви сами да се грижите един за друг.

После съблякъл градските си дрехи и се облякъл в пътническа одежда, сложил си фес на главата и взел едно сандъче с копия, дълги двадесет и четири лакти, чиито отделни части се свивали една в друга. Тогава заместникът му го попитал:

- Нима искаш да тръгнеш на път, когато хазната ни е празна?

Той отвърнал:

- Щом стигна в Дамаск, ще ви изпратя пари колкото ще имате нужда.

И си тръгнал по пътя и се присъединил към голяма група пътници, която се състояла от четиридесет души търговци и един старейшина. Те всички вече били натоварили стоките си на животните, само балите на старейшината лежали още на земята. Али чул как водачът на кервана, един сириец, рекъл на мулетарите:

- Някой от вас трябва да дойде да ми помогне!

Ала те му се подиграли и го наругали. А Али си рекъл: „Този водач на керван ще ми бъде най-добрата дружина за по път.“

И тъй като Али бил голобрад и хубав, щом пристъпил към водача на кервана и го поздравил, оня му отвърнал с „добре дошъл“. После го попитал:

- Какво желаеш?

- Драги чичо - отвърнал Али, - виждам те сам с четиридесет натоварени магарета, защо не си взел със себе си хора, които да ти помагат?

- Синко - отвърнал му старецът, - бях наел две момчета за по път; облякох ги и им дадох по двеста динара на всеки; те ми помагаха до ел-Ханка, но после ме изоставиха.

Тогава Али попитал:

- Накъде сте се запътили?

- За Алепо - бил отговорът, тогава Али рекъл:

- Аз ще ти помогна.

Така двамата натоварили заедно стоката и потеглили; старейшината на търговците също яхнал своята ослица и потеглил. А сирийският водач на кервана много се зарадвал на Али и веднага го обикнал; и когато се свечерило, всички спрели да пренощуват, хапнали и пийнали. После дошло време за сън и Али легнал на земята до стареца и се престорил, че заспива. Старецът също легнал; тогава Али станал от своята постеля и седнал пред входа на шатрата на търговеца. Скоро след това сириецът се обърнал на другата страна и понечил да прегърне Али, ала не го намерил до себе си и си рекъл:

„Може да се е уговорил с някого другиго и онзи го е взел със себе си, но аз имам повече права над него и ще го запазя през следващата нощ за мене!“

А Али останал през цялата нощ пред входа на шатрата на търговеца, докато започнало да се развиделява; тогава се върнал и легнал отново до водача на кервана. Когато онзи се събудил и видял момъка до себе си, си рекъл:

„Ако го попитам къде е бил, сигурно той ще ме изостави и ще си върви.“

Така Али го мамел всяка вечер. И ето че навлезли в една гъста гора, където имало някаква пещера, в пещерата живеел кръвожаден лъв. Щом оттам минел някой керван, пътниците хвърляли жребий помежду си, комуто се паднело, него давали в жертва на лъва. И ето, като хвърлили сега жребий, редът се паднал именно на старейшината на търговците. А в това време лъвът тъкмо излязъл от гората, препречил им пътя и чакал керванът да му подхвърли жертвата. Старейшината на търговците много се натъжил и казал на водача на кервана:

- Дано аллах прокълне късмета ти и твоето пътуване! Все пак възлагам ти след смъртта ми да предадеш стоките на моите деца.

Тогава шмекерът Али попитал:

- Но какво става тук?

Разказали му, а той възкликнал:

- А защо бягате от тая дива котка? Аз ви обещавам, че ще я убия!

Водачът на кервана отишъл при старейшината на търговците и му предал това, той рекъл:

- Ако убие лъва, аз ще му дам хиляда динара.

А останалите търговци също рекли:

- И ние ще го възнаградим.

Тогава Али се приготвил: снел наметалото си и отдолу се показали стоманените му доспехи, взел един стоманен меч и прикрепил здраво лезвието му. После излязъл сам срещу лъва и му изкрещял. Лъвът се нахвърлил върху него, ала Али ел-Мисри го улучил с меча между очите и го разрязал на две, а водачът на кервана и търговците стояли и гледали: Али извикал на водача на кервана:

- Не се страхувай, драги чичо!

Старецът му отвърнал:

- Сине мой, от днес нататък аз съм твой слуга!

А старейшината на търговците го прегърнал и го целунал по челото и му дал хилядата динара, всеки от останалите търговци му дал по двадесет динара. Али дал парите на търговеца да му ги пази; после те се разположили да пренощуват и керванът потеглил на другата заран отново към Багдад. Така стигнали до Гората на лъвовете и Долината на кучетата. Там живеел един бедуин разбойник, един крадец, който дебнел край пътя заедно със своята банда; хората му се нахвърлили върху кервана и всички пътници се разбягали. Търговецът извикал:

- Отидоха ми парите и стоките!

В това време обаче Али излязъл срещу разбойниците, облечен в една кожена дреха, накачена цялата със звънци. Той бил извадил копието си и наставил всичките му части. Грабнал бързо един от конете на разбойниците и го яхнал, после извикал:

- Излез на двубой с копие с мене!

И в същото време разтърсил всички звънци по тялото си; конят на бедуина се изплашил от дрънченето и Али ударил копието на бедуина със своето така, че то се счупило. После блъснал бедуина в тила и му отсякъл главата. Когато хората на бедуина видели това, те се устремили срещу Али, ала той извикал:

- Аллах е най-велик! - и се нахвърлил върху тях и ги отблъснал назад, докато всички търтили да бягат.

После Али набучил главата на бедуина на едно копие, а търговците го отрупали с подаръци и керванът продължил пътя си, докато стигнали Багдад. Там Али помолил старейшината на търговците да му даде парите и след като си взел всичко, предал ги на водача на кервана и му рекъл:

- Като се върнеш в Кайро, разпитай къде е моята казарма и дай всичките тези пари на пазача на казармата!

После спал цялата нощ, а другата заран влязъл в града и почнал да обикаля из улиците и да разпитва къде е казармата на Ахмед ед-Данаф, ала никой не могъл да му каже къде се намира тя. Така той продължил да обикаля, докато стигнал до площад ен-Нафад, където видял група играещи си деца; сред тях имало едно момче на име Ахмед ел-Лакит. Тогава Али си рекъл:

„Само от децата можеш да научиш къде са бащите им.“

Затова той поогледал наоколо си, видял един сладкар, купил от него локум и извикал на децата. Ахмед ел-Лакит казал на другарчетата си да не се приближават, а сам излязъл напред и рекъл на Али:

- Какво искаш?

Али отвърнал:

- И аз имах едно момче, но то умря и ето че го видях насън и то ме молеше за локум. Затова купих локум и искам да дам на всеки от вас по едно парче.

И той подал на Ахмед ел-Лакит едно локумче, момчето погледнало локума и видяло залепен за него един динар, та рекло:

- Върви си по пътя! Аз не върша нечестни неща, питай когото щеш за мене!

Али обаче рекъл:

- Само хитрите приемат награда и само хитрият се отплаща за наградата. Аз обикалям из града, за да търся казармата на Ахмед ед-Данаф, никой обаче не можа да ми каже къде се намира тя. Този динар ще бъде твой, ако ме отведеш до казармата на Ахмед ед-Данаф.

Момчето отвърнало:

- Аз ще тръгна пред теб, а ти върви подире ми, докато стигнем до казармата. Там ще вдигна с крака си един камък от земята и ще го хвърля срещу вратата, така ще видиш къде е казармата.

И момчето побягнало напред, а Али подире му, докато то вдигнало с пръстите на крака си едно камъче от земята и го запратило срещу портата на казармата, така че Али разбрал коя е тя, хванал момчето и понечил да му вземе динара, ала после се отказал. И му рекъл:

- Върви, ти си заслужил наградата, защото си хитро, разумно и смело момче! Ако е такава волята на аллаха, когато халифът ме направи началник на стражата си, ще те взема на служба при мене.

Момчето побягнало, а Али Зайбак ел-Мисри пристъпил към казармата и почукал на портата. Ахмед ел-Данаф извикал отвътре:

- Вратарю, отвори вратата! Така чука Али Зайбак от Кайро.

Вратарят отворил вратата и Али влязъл при Ахмед ед-Данаф и го поздравил, онзи го прегърнал, а четиридесетимата му юнаци го поздравили. После Ахмед ед-Данаф му дал една одежда, като му казал:

- Когато халифът ме назначи за началник на стражата си, той облече всичките ми хора, а аз запазих тази одежда за тебе!

После поканили Али на почетното място в казармата и поднесли яденета и яли и донесли вино и пили и пирували до сутринта. Тогава Ахмед ед-Данаф казал на Али Каиреца:

- Внимавай да не тръгнеш да се разхождаш из улиците на Багдад; стой си по-добре в моята казарма!

- Че защо пък? - попитал Али. - Да не би да съм дошъл тук, за да се оставя да ме затворите? Нали дойдох, за да видя какво мога да сторя.

Ала Ахмед продължил:

- Синко, недей да мислиш, че Багдад е като Кайро. Багдад е седалище на халифата, тук има много хитреци, шмекериите им никнат като бурени от земята.

Три дни Али останал в казармата; тогава Ахмед ед-Данаф му казал:

- Искам да те представя на халифа, за да ти определи годишна заплата.

Али обаче отвърнал:

- Като му дойде времето.

Тогава Ахмед го оставил да прави каквото иска. И ето Али си седял един ден в казармата както обикновено, но усетил, че нещо му натежава на сърцето и гърдите му се свиват. Затова си рекъл:

„Ставай, приятелю, поразходи се из Багдад, за да ти олекне!“

И той излязъл, тръгнал от уличка на уличка, докато видял насред пазара една гостилница; хапнал там и като излязъл отново, за да си измие ръцете, неочаквано видял да се приближават към него четиридесет роби, подредени в редица двама по двама, със стоманени мечове и доспехи от дебело кече, а подир всички вървяла хитрата Далила, яхнала една ослица; тя носела на главата си златен шлем със стоманена топка на върха, на гърдите си имала броня от плетени металически халки и пълно снаряжение. Далила тъкмо се връщала от Държавния съвет към своя хан, като съзряла Али Зайбак от Кайро, тя се вгледала по-внимателно в него и видяла, че той прилича и по височина и по снажност на Ахмед ед-Данаф. Бил облечен в арабско наметало, с бурнус, носел меч от стомана и ризница, а смелостта се излъчвала от лицето му и говорела само в негова полза, но не и във вреда. Старицата си отишла в хана и влязла в стаичката при дъщеря си Зайнаб; извадила тавата и хвърлила върху нея да гадае по пясък. От пясъка разбрала, че чужденецът се нарича Али ед-Мисри и че има повече късмет от нея и от нейната дъщеря Зайнаб.

- Мила майко - попитала Зайнаб, - какво ти каза пясъкът, който хвърли?

Далила отвърнала:

- Днес видях един млад човек, който прилича на Ахмед ед-Данаф; страхувам се, че той ще научи, дето ти открадна дрехите на Ахмед и на неговите хора, и ще дойде в хана, за да ни изиграе някоя шега, та да си отмъсти за своя началник и за неговите четиридесет подчинени. Той сигурно ще се е настанил да живее в казармата на Ахмед.

Дъщеря й отвърнала:

- Че какво от това? Аз вярвам, че ти всичко добре си го преценила!

И Зайнаб облякла най-хубавата си премяна и излязла из града. А хората, щом я видели, веднага пламвали от любов към нея, а тя обещавала на един, кълняла се на друг, вслушвала се в чуждите разговори и отново изчезвала и обикаляла от пазар на пазар, докато най-после видяла да се задава насреща й Али Каиреца. Тя го докоснала с рамото си, обърнала се към него и казала:

- Нека аллах дари хората, които могат да виждат, с дълъг живот!

- Какъв хубав стан имаш! Чия си ти? - попитал Али.

- На един юначен мъж като тебе съм - отвърнала тя.

А той попитал:

- Женена ли си, или свободна?

- Женена съм - отвърнала тя.

Али пак попитал:

- При мене ли, или при тебе?

Тя отвърнала:

- Аз съм дъщеря на търговец и мъжът ми също е търговец; цял живот до ден-днешен не съм излизала от дома. Днес излязох сама, защото съм приготвила обяд и когато исках да седна и да се нахраня, не усетих никакъв глад. Щом те видях обаче, сърцето ми се изпълни с любов към тебе. Ще утешиш ли сърцето ми и ще хапнеш ли малко заедно с мен?

Той отговорил:

- Когото поканят, трябва да приеме!

Тогава тя тръгнала напред, а той я следвал отдалеч от улица на улица. Скоро обаче, както вървял подир жената, гласът на съвестта му рекъл:

„Какво си решил да правиш ти, който си чужденец тук? Та нали е казано: «Който тръгне по чужди земи с леки жени, него аллах ще върне посрамен дома». Освободи се от нея с добро обаче!“ - и той рекъл на жената:

- Вземи този динар и насрочи друго време!

Ала тя отвърнала:

- Кълна се в най-великото име, няма друга възможност, освен да дойдеш сега у дома и аз да ти покажа истинската си любов.

И той пак тръгнал подире й, докато спрели пред външната порта на една къща, която била много висока и заключена с катинар. Тя му рекла:

- Отвори тази врата!

Той я попитал:

- Къде е ключът?

- Изгуби се - отвърнала жената, а той продължил:

- Който насилва ключалка без ключ, е престъпник и властта има право да го накаже. Пък и освен това аз не знам как се отварят врати без ключове.

Тогава тя дръпнала яшмака от лицето си и той хвърлил към нея поглед, който надигнал в гърдите му хиляда въздишки. А тя пуснала яшмака си върху катинара, произнесла имената на майката на Мойсей[5], отворила врата без ключ и влязла вътре. Той я последвал и видял окачени по стените много мечове и други стоманени оръжия. Тогава тя свалила яшмака си и седнала до него. А той си рекъл в душата:

„Нека се сбъдне онова, което аллах ти е отредил!“ И се навел над нея, за да си открадне една целувка от бузата й, ала тя положила ръка върху страната си и му рекла:

- Удоволствието идва чак през нощта.

Тогава тя донесла една масичка с ястия и вино и двамата яли и пили. После тя станала, напълнила каната на кладенеца и му поляла вода да си измие ръцете. И докато той се миел, тя неочаквано се ударила с ръка по гърдите и извикала:

- Моят съпруг има голям пръстен с печат с рубинен камък, който бяха заложили при него за петстотин динара. Аз си сложих пръстена, но той ми беше много голям, затова го стесних с малко восък. И когато съм спуснала кофата в кладенеца, пръстенът сигурно е паднал вътре. Обърни се с лице към вратата, за да се преоблека и да се спусна в кладенеца да си го извадя.

Тогава Али рекъл:

- Ще бъде срам за мене ти да слезеш долу, след като аз съм тук. Само аз ще свърша тази работа!

Така той съблякъл дрехите си, превързал се с въжето и тя го спуснала в кладенеца. А водата била много надълбоко, затова тя му рекла:

- Въжето много се е скъсило, отвържи се и се пусни във водата!

И той наистина се отвързал и се пуснал да падне във водата и потънал надълбоко, без да достигне дъното. А тя прехвърлила яшмака през лицето си, грабнала неговите дрехи и отишла при майка си, на която рекла:

- Накарах Али Каиреца да се съблече и го хвърлих в кладенеца на емира Хасан, собственика на къщата, и сигурно няма да бъде лесно да го извадят отново оттам.

Емирът Хасан обаче, господарят на къщата, не бил по това време у дома си, а бил в Държавния съвет. Като се върнал оттам, той намерил портата отворена и рекъл на своя коняр:

- Защо не си заключил катинара?

- Господарю мой - отвърнал конярят, - със собствената си ръка го бях заключил.

Тогава емирът заявил:

- Кълна се в главата си, в моята къща се е вмъкнал крадец!

И той влязъл вътре и претърсил цялата къща, ала никого не намерил. Тогава заповядал на коняря:

- Напълни каната с вода, за да изпълня религиозното миене на ръцете!

Конярят взел кофата и я спуснал в кладенеца, когато я задърпал нагоре обаче, тя му се сторила тежка и той надникнал надолу. Като видял нещо седнало върху кофата обаче, той я пуснал във водата, надал силен вик и изкрещял:

- Господарю, от кладенеца насреща ми се изкачи един демон[6]!

Емирът Хасан му заповядал:

- Върви и доведи четирима четци да четат корана над кладенеца, докато демонът избяга!

Когато учените дошли, той им казал:

- Седнете около кладенеца и прогонете с молитвите си тоя демон!

После дошли конярят и един друг роб и спуснали отново кофата в кладенеца; Али ел-Мисри се вкопчил о нея, ала се скрил отдолу и изчакал, докато го издърпали чак догоре. Тогава изскочил навън и седнал между учените; те започнали да се удрят един друг и да викат:

- Демон! Демон!

Емирът Хасан обаче видял, че това е млад човек и го попитал:

- Ти крадец ли си?

- Не съм - отвърнал онзи, а емирът продължил:

- А защо си слязъл в кладенеца?

Али отвърнал:

- Бях заспал и сънувал вода; затова слязох до Тигър, за да се измия; ала щом се потопих във водата, течението ме повлече и ме носи под земята, докато излязох в този кладенец.

Емирът обаче го срязал:

- Кажи ми истината!

Тогава Али му разказал всичко, което му се било случило[7], и емирът му дал да се облече в някаква стара дреха и го отпратил. А той се върнал в казармата на Ахмед ед-Данаф и му разказал какво бил преживял. Ахмед му рекъл:

- Не ти ли казах, че Багдад е пълен с жени, които играят всякакви шеги на мъжете?

А Али Китф ел-Джамал добавил:

- Кълна се в най-великото име, кажи ми как можеш да бъдеш началник на каирските ни другари и да се оставиш да те разсъблече една девойка?

Това обидило Али ел-Мисри и той съжалил, задето проявил такова лекомислие. Ахмед ед-Данаф му дал друга одежда, а Хасан Шуман го попитал:

- Познаваш ли жената?

- Не - отвърнал той, а Хасан продължил:

- Това е Зайнаб, дъщерята на хитрата Далила, пазачката на хана на халифа. И ти ли попадна в нейната мрежа, Али?

- Да - отвърнал той, а Хасан разказал:

- Тя е откраднала дрехите на твоя началник и на всичките му хора!

- Та това е срам за вас!

- И какво си наумил да правиш сега?

- Ще се оженя за нея.

- Това няма да бъде лесно, по-добре я пропъди от сърцето си!

- Какво трябва да направя, за да се оженя за нея, о, Шуман!

- Нека стане, както ти искаш, ако си съгласен да пиеш от моята ръка и да играеш както ти свиря, ще постигнеш целта си пред нея.

- Добре!

- Свали си дрехите, Али!

Али го сторил, а Хасан взел един котел и сварил вътре нещо, което приличало на катран. Намазал с него каиреца така, че той заприличал на черен роб; намазал също устните и бузите му и боядисал клепачите му с червена боя. После го облякъл в робски дрехи, донесъл една табла с печено месо и вино и му рекъл:

- В хана живее един черен готвач, на когото ти сега заприлича. Той трябва всеки ден да ходи да купува месо и зеленчуци от пазара. Заговори го любезно и поприказвай с него така, както говорят негрите, поздрави го и му кажи: „Отдавна не сме сядали с теб да пийнем“. Той ще ти отвърне: „Ами аз имам толкова много работа; четиридесет роби ми висят на врата, трябва да готвя за тях й обед, и вечеря, освен това трябва да храня кучетата и да приготовлявам ядене за Далила, а също така и за дъщеря й Зайнаб“. Тогава ти му речи: „Ела да похапнем малко печено месо и да пийнем по една боза“ - и го заведи в казармата и го напой! След това го разпитай за службата му: какво трябва да готви и по колко яденета, с какво храни кучетата и кой е ключът за кухнята, и кой за килера! Той всичко ще ти разкаже, защото пияният разказва всичко, което би скрил, ако е трезвен. После го упой с бендж и облечи неговите дрехи, затъкни ножовете в колана си, вземи кошницата за зеленчуци, иди на пазара и накупи месо и зеленчуци! Като свършиш всичко това, върни се в кухнята и готварницата и сготви яденетата! Сипи ги в блюда, вземи блюдата и отнеси яденето в стаята на Далила! Постави обаче предварително бендж във всички ястия, за да можеш да упоиш кучетата и робите, и Далила, и щерка й Зайнаб! Най-после се качи горе в нейната стаичка и изнеси оттам всички дрехи на стражите! А ако наистина искаш да се ожениш за Зайнаб, вземи и четиридесетте пощенски гълъба със себе си!

Така Али излязъл и наистина срещнал черния готвач. Поздравил го и му рекъл:

- Отдавна вече не сме сядали с теб в пивницата.

Онзи отвърнал:

- Ами че аз имам толкова много работа с това готвене за робите и за кучетата.

Тогава Али го взел със себе си, напил го и го разпитал по колко гозби трябва да готви, а черният роб му отвърнал:

- Всеки ден по пет гозби за обяд и по пет за вечеря, а вчера ми заръчаха и едно шесто - ориз с мед и шафран, та и седмо дори - варени нарови зърна.

Али продължил да го разпитва:

- А как слагаш масите?

И готвачът пак обяснил:

- Най-напред изнасям горе софрата на Зайнаб, после слагам за Далила, след това давам на робите да се наядат и накрая на кучетата; на всяко давам достатъчно месо, нито едно не се задоволява с по-малко от половин кило.

Ала съдбата пожелала да стане така, че Али да забрави да попита негъра за ключовете. И ето той съблякъл дрехите на пияния готвач и ги облякъл, взел кошницата и отишъл на пазара. Накупил там месо и зарзават, върнал се и застанал пред вратата на хана. А там седяла Далила, която мерела с поглед всеки, който влизал и излизал отвътре; той видял и четиридесетте въоръжени роби. Въпреки това обаче набрал смелост, а Далила, щом го погледнала, веднага го познала и извикала:

- Назад, главатарю на крадците! Да не си дошъл да ми погодиш някоя шега в хана?

Али ел-Мисри обаче, който напълно приличал на роб, се обърнал към нея и рекъл:

- Какво говориш, пазачко?

Тя попитала:

- Какво си сторил с роба готвач? Какво му направи? Уби ли го, или го упои с бендж?

А той я попитал:

- За какъв готвач говориш? Има ли тук друг готвач освен мене?

Тогава тя извикала:

- Ти лъжеш! Ти си Али Зайбак от Кайро.

- О, пазачко - отвърнал той с езика на негрите, - нима каирци са бели или са черни? Няма да служа повече тук!

Тогава робите го попитали:

- Какво се е случило, братовчеде?

Далила извикала:

- Това не ви е никакъв братовчед! Този е Али Зайбак от Кайро и аз си мисля, че той е упоил или е убил вашия братовчед.

А те отвърнали:

- Та това е нашият братовчед Сад-Аллах, готвачът!

- Не - извикала тя, - той не е вашият братовчед, а е Али Каиреца, само че си е боядисал кожата.

А Али рекъл:

- Кой е тоя Али? Аз съм Сад-Аллах!

Тя рекла:

- Аз имам мехлем, с който ще те проверя - донесла мехлема, намазала го на ръката под лакътя и го натъркала, ала черният цвят не се махнал. Тогава робите рекли:

- Пусни го да върви, за да ни сготви яденето!

Тя обаче пак подела:

- Ако наистина е вашият братовчед, то тогава той ще знае какво сте му заръчали снощи и колко гозби е длъжен да готви всеки ден.

Тогава те го попитали за гозбите и какво са му поръчали предишния ден. И той отвърнал:

- Леща и ориз, и каша, и кебап, и шербет с розова вода, а вчера ми поискахте още едно шесто блюдо - ориз с мед и с шафран, и дори и седмо - варени нарови зърна; и същото и за вечеря.

Робите извикали:

- Вярно каза човекът!

Тогава Далила казала:

- Влезте заедно с него вътре! Ако знае къде е кухнята и къде е килерът, значи е вашият братовчед, не ги ли знае обаче, убийте го.

А готвачът бил отгледал една котка и всеки път, щом влезел в къщата, котката го чакала пред вратата на кухнята и скачала на рамото му. Когато Али влязъл, котката скочила и на неговото рамо, щом го видяла, ала той я смъкнал от рамото си и тя изтичала пред него до кухнята. Той си помислил, че котката може да се спре само пред вратата на кухнята, затова взел ключовете и тъй като видял сред тях един, по който има следи от полепнали пера, разбрал, че това може да бъде само кухненският ключ, отворил с него вратата и оставил там кошницата със зарзавата. После излязъл оттам, а котката изтичала пред него и застанала пред вратата на килера. Али си рекъл, че това ще да е вратата на килера, взел пак ключовете и като видял сред тях един, по който имало следи от мазнина, разбрал, че е той, и отворил с него вратата. Тогава робите рекли:

- О, Далила, ако той беше чужд човек, нямаше да знае коя е вратата на кухнята и коя на килера, пък нямаше да знае и кой от двата ключа е за всяка врата. Това наистина е нашият братовчед Сад-Аллах.

Далила обаче рекла:

- Стаите му показа котката, а ключовете той е познал по знаците им. Всичко това не може да ме учуди.

Хасан обаче влязъл в кухнята, наготвил ястията и отнесъл горе при Зайнаб първата софра, отрупана с ястия. Там, в горния кат, той видял окачени по стените всички дрехи. Слязъл оттам долу, взел софрата за Далила, после дал на робите да се нахранят и хвърлил месото на кучетата. Вечерта пак тъй направил: А външната порта се отваряла при изгрев слънце и се заключвала по залез, затова Али извикал високо към хана:

- Ей, хора, които живеете в хана, робите заеха постовете си и ние отвързахме кучетата. Всеки, който излезе отсега нататък, да се сърди после само на себе си!

Той обаче нарочно позакъснял да нахрани кучетата и сега, като сложил отрова в храната им, я отнесъл; щом хапнали от месото, кучетата измрели. А всички роби, както и Далила и дъщеря й Зайнаб, той бил упоил, като им сложил предварително бендж в ястията. Сега се качил горе, изнесъл всички дрехи на стражите, а също и пощенските гълъби, отворил портата на хана, излязъл навън и тръгнал към казармата. Хасан Шуман го посрещнал и го попитал:

- Какво успя да направиш?

Али му разказал всичко, което му се било случило, а Хасан го похвалил. После му снел дрехите, сварил му някакви билки и го измил с отварата им, така че той отново станал бял, какъвто бил преди; след това отишъл при готвача, облякъл го в собствените му дрехи и го събудил от упойката. Робът станал, отишъл при зарзаватчията, накупил зеленчуци и се върнал в хана.

Да оставим сега Али Зайбак ел-Мисри и да се върнем към хитрата Далила! При нея отишъл един търговец, един от онези, които живеели в хана, който излязъл от стаята си, когато навън започнало да се развиделява, и намерил външната порта отворена, робите упоени и кучетата измрели. Като влязъл в стаята на Далила, той видял, че и тя била упоена, на врата й висяла бележка, а върху главата й била оставена една гъба, напоена с противоотрова срещу бендж; търговецът поднесъл гъбата към носа й и тя се събудила. Щом се разсънила, попитала:

- Къде съм?

Търговецът отговорил:

- Като слязох долу, видях портата на хана отворена и намерих тебе и робите ти упоени, а кучетата намерих измрели.

Тогава Далила взела листа и прочела написаното на него: „Това е дело лично на Али Каиреца“.

После тя дала на робите и на дъщеря си Зайнаб да помиришат противоотровата и им казала:

- Не ви ли казвах аз, че това е Али Каиреца? - А като се обърнала към робите, добавила: - Не говорете никому за случилото се! - После казала на дъщеря си: - Колко пъти вече ти казвах досега, че Али няма да се откаже да ти отмъсти! Сега той е извършил всичко това като отмъщение за хитрината, която ти му бе погодила. Във властта му е било да ти стори не само това, но и друго; ала той се е въздържал, за да не си разваляме отношенията и да свърже приятелство с нас.

Като казала това, Далила свалила мъжките си дрехи, облякла се в женски, вързала кърпата на мира на врата си и отишла в казармата на Ахмед ед-Данаф.

Когато Али се върнал в казармата с дрехите на стражата и с пощенските гълъби, Шуман бил дал преди това на управителя на казармата пари да купи четиридесет други гълъба и онзи ги купил и ги сготвил за своите хора. Сега Далила почукала на вратата, а Ахмед ед-Данаф рекъл:

- Така чука Далила, върви, отвори й вратата, о, управителю!

Управителят отишъл, отворил вратата и Далила влязла вътре, а Шуман й рекъл:

- Какво те води тук, нещастна старице? И ти, и твоят брат Зураик, търговецът на риба, вие и двамата сте от един дол дренки.

Тя отвърнала:

- Началнико на стражата, несправедливо е да говориш така с мене; ето, разпореждай се с живота ми, както искаш. Кажи ми обаче кой от вас е мъжът, който ми изигра тая шега?

Ахмед ед-Данаф рекъл:

- Той е първият от моите момчета.

Далила се помолила:

- Застъпи се за мене пред него - да ми върне пощенските гълъби и всичко останало, направи ми тази голяма услуга!

Тогава Хасан Шуман рекъл:

- Нека аллах да те накаже, о, Али, защо сготви гълъбите?

А Али отвърнал:

- Че аз не съм знаел, че са пощенски гълъби.

Тогава Ахмед заповядал:

- Управителю, донеси ни гълъбите!

Управителят ги донесъл, Далила взела едно парченце от сварените гълъби, опитала го и рекла:

- Това не е месото на пощенските гълъби, аз съм ги хранила със зърна от мускус и месото им е станало като мускус.

Тогава Шуман рекъл:

- Ако искаш да получиш пощенските гълъби, изпълни