Приказка за слънцето

Веднъж Марийка се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи - не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А отгоре, отвисоко, я забеляза слънцето - слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.

- Кой хлопа?

- Аз - отговори слънцето.

- Какво желаеш?

- Пусни ме при тебе.

- Защо?

- Да си поприказваме. Отвори прозореца!

- Мама ще ми се скара.

- Няма. Аз я питах.

Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Марийка и започна да се смее от радост.

- Какво ще ми кажеш? - запита го тя.

- Дай да ти погаля косичката.

- Ще ме опариш.

- Не се плаши.

И слънцето погали косичката й.

- Сега по бузичките.

И погали бузичките. А Марийка го пита:

- Какво ще ми разправиш?

Слънцето стана сериозно и каза:

- Цветята ми са сърдити.

- Истина ли?

- Да. И пеперудите ми са сърдити.

- Защо?

- Казват, че не съм искал да те излекувам.

- Нима ти можеш да ме излекуваш?

- Разбира се.

- Как?

- Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.

- Но ако не ме излекуваш?

- Тогава никога вече няма да изгрявам.

И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Марийка притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло из своя път…

Марийка заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха:

- Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!


Камен Калчев