Приказка за обущаря Маруф

Живял някога в Кайро, добре охранявания град, един обущар, който кърпел стари обуща; името му било Маруф. Той имал и жена, която се казвала Фатима, а по прякор й викали Плашилото; хората й били лепнали този прякор само защото тя била нечестива злодейка, нямала си срама и много обичала да се кара, държала мъжа си под чехъл и го ругаела и проклинала всеки ден по хиляда пъти. Той обаче се страхувал от лошавината й и се боял от злобата й, защото бил мек човек, който държал на доброто си име. Ала бил беден и нямал нито пари, нито имоти. Спечелел ли добре от работата си, той трябвало да харчи всичко за жена си, не му ли провървяло през деня обаче, тя още същата нощ изливала яростта си върху него, та му вземала здравето и правела нощта му по-черна и от нейните собствени деяния: да, тя била такава, каквато поетът е възпял в своята песен:

И тая нощ прекарах до моята жена.

Отново си пострадах от нейната злина.

Да бях й дал отрова през сватбената нощ,

животът ми не щеше да бъде толкоз лош!

Към всичко, което този човек трябвало да изтърпи от своята жена, ще прибавим и следното. Веднъж тя му рекла:

- Маруф, искам да ми донесеш тази вечер сладки палачинки с пчелен мед!

Той й отвърнал:

- Нека даде аллах всевишният да спечеля парите и ще ти донеса довечера палачинки. Аллах ми е свидетел, сега нямам пари, ала всевишният сигурно ще ми помогне да ги спечеля.

Ата тя извикала:

- Не ме интересуват твоите приказки! Ще ти помогне ли той, или няма да ти помогне - да не ми се връщаш у дома без сладки палачинки с пчелен мед! Върнеш ли се без тях, ще ти направя нощта черна, колкото е бил черен късметът ти, когато ме взе за жена и ми падна в ръцете!

Той само отговорил:

- Аллах е великодушен! - и си излязъл, нещастникът, чиято мъка се изписала по лицето му; после той прочел утринната си молитва и отворил дюкяна си.

Рекъл си:

„Моля ти се, о, господарю наш, помогни ми да спечеля пари за тия палачинки и ме спаси тази нощ от лошавината на злата ми жена!“

Той седял чак до обяд в дюкяна си, ала никой не му донесъл никаква работа, затова страхът от жена му още повече се увеличил. Тогава той станал, затворил дюкяна и не знаел какво да направи, за да намери палачинки, след като нямал пари дори да купи хляб. Когато минавал край дюкяна на майстора-сладкар, той се спрял объркан и очите му се напълнили със сълзи. Сладкарят го видял и му рекъл:

- Какво ти е, майстор Маруф, та плачеш? Кажи, какво ти се е случило?

Тогава Маруф му разказал всичко и рекъл:

- Трябва да знаеш, че моята жена е много зла и без сърце, иска ми се да й занеса сладки палачинки, ала аз седях чак до обяд в дюкяна си и не можах да спечеля дори пари за хляб, та сега ме е страх от нея.

Сладкарят се усмихнал и рекъл:

- Не се тревожи! Колко кила искаш да купиш?

- Две кила и половина - отвърнал Маруф и сладкарят му претеглил две кила и половина и рекъл:

- Топено масло имам, но нямам пчелен мед, за сметка на това пък имам петмез, който е много по-хубав от пчелния мед. Какво от това, ако ти ги приготвя с петмез?

Обущарят се съгласил, тъй като търговецът бил готов да го почака за парите, и затова рекъл:

- Дай ми ги тогава с петмез!

Приготвил сладкарят палачинките с топено масло и ги запял с петмез, та можели да се поднесат и на царска трапеза. После той попитал Маруф:

- Хляб и сирене трябват ли ти?

- Трябват ми - отвърнал Маруф.

Сладкарят му дал и за четири пари хляб, за една пара сирене, а палачинките били за десет пари. После му рекъл:

- Да знаеш, Маруф, че ми дължиш петнадесет пари. Върви при жена си и се забавлявай добре; вземи и тази пара да идеш на баня! Можеш да ми платиш след един, след два, че и след три дена, когато аллах ти помогне да спечелиш. Успокой и жена си, аз ще те изчакам, докато спечелиш повече пари, отколкото ти трябват за ежедневните нужди!

Взел Маруф палачинките и хляба, и сиренето и се обърнал да си върви, като благословил сладкаря. Тръгнал си с успокоено сърце и току си говорел:

- Хвала на тебе, господарю наш! Колко си великодушен!

Щом влязъл при жена си, тя извикала насреща му:

- Донесе ли ми сладки палачинки?

- Донесох - отвърнал той и оставил палачинките пред нея.

А тя, щом ги погледнала, веднага разбрала, че са приготвени с петмез, и се разкрещяла:

- Не ти ли казах да ми донесеш палачинки с пчелен мед? Искал си да ми правиш напук, затова си поръчал да ти ги направят с петмез, така ли?!

Той се извинил, като рекъл:

- Купих ги на вересия.

Тя обаче се разкрещяла:

- Това са глупави приказки, аз искам палачинки с пчелен мед! - И тя захвърлила яростно палачинките в лицето му и изкрещяла: - Тръгвай, негоднико, и ми донеси други палачинки!

При тези думи тя го цапардосала по бузата и му избила един зъб, така че кръвта потекла по гърдите му. Разярен, той я тупнал леко по главата, тогава тя го сграбила за брадата и се разкрещяла с все сили:

- О, мюсюлмани!

Дотичали съседите и откопчили ръцете й от брадата му; започнали да я корят и да й се карат и рекли:

- Всеки от нас би бил щастлив, ако му се падне да се наяде със сладки палачинки с петмез! Как можеш да бъдеш толкова безсърдечна с този беден човек? Засрами се най-после!

И те й говорили така с добро, докато между двамата се възцарил мир. Щом хората се разотишли обаче, тя се заклела, че няма да хапне от палачинките, а Маруф, измъчван от голям глад, си рекъл:

„Щом тя се закле, че няма да яде, да си хапна аз поне“.

И той седнал да се нахрани, а тя, като го видяла, че яде, извикала:

- В името на аллаха, дано, каквото хапнеш, се превърне в отрова, та да ти разяде гърлото! - дано клетвата не застигне никого!

Тогава той й рекъл:

- Няма да бъде така, както ти казваш - и продължил да се храни доволен и добавил: - Ти нали се закле, че няма да ядеш; аллах обаче е великодушен. Ако е такава волята на аллаха, утре вечер ще ти донеса палачинки с пчелен мед, които ти сама ще си изядеш.

Помъчил се той да я успокои, а тя все продължавала да го кълне; не престанала чак до сутринта да го обижда и да го ругае. И когато се развиделило, тя запретнала ръкави до лакти и отново се нахвърлила да го убие. Той обаче извикал:

- Дай ми време, нали ти казах, че ще ти донеса други!

И като рекъл това, той забързал към джамията, помолил се на аллаха и се отправил към своя дюкян, отворил го и седнал. И едва-що седнал, ето че дошли двама пратеници на кадията и му рекли:

- Ставай, защото те вика кадията! Жена ти се е оплакала пред него; тя изглежда така и така.

По описанието той разбрал, че е била жена му, и рекъл:

- Нека аллах всевишният я накаже! - Станал и тръгнал подир двамата пратеници, които го отвели пред кадията.

Там той видял жена си с превързана ръка и изцапан с кръв яшмак, стои и плаче и си бърше сълзите. Кадията се нахвърлил върху него:

- Човече божи, нямаш ли страх от аллах всевишния? Как можеш да биеш жена си, да й счупиш ръката и да й избиеш зъбите, как можа да направиш всичко това?

Маруф отвърнал:

- Щом съм я бил и съм й избил зъбите, осъди ме, както ти сметнеш за добре! Работата обаче стоеше така и така и съседите вече ни помириха. - И той разказал на кадията всичко от начало до край.

А кадията бил добър човек, затова извадил четвърт динар от джоба си и рекъл на Маруф:

- Човече, вземи тези пари и поръчай да й приготвят сладки палачинки с пчелен мед, след това се сдобрете и живейте в мир!

Но обущарят отговорил:

- Дайте парите на нея!

След като тя взела парите, кадията възцарил мир между двамата и рекъл:

- Жено, подчинявай се на мъжа си, а ти, човече, бъди мил с жена си!

Така, помирени от кадията, те си тръгнали - жената се обърнала на едната страна, мъжът - на другата, и се запътил към дюкяна си. Едва седнал на столчето, ето че двамата пратеници на кадията дошли при него и му казали:

- Дай ни възнаграждението за извършената услуга!

Той им отвърнал:

- Кадията не ми поиска никакви пари, дори ми даде четвърт динар.

Те обаче продължили:

- Не те питаме дал ли ти е кадията нещо, или ти е взел. Не ни ли платиш възнаграждението, ще си вземем парите от теб със сила.

И те го замъкнали на пазара и го принудили да продаде обущарските си сечива; след като им дал половин динар, те го оставили на мира. А той подпрял глава с ръка и седнал натъжен, тъй като вече нямал сечива и не можел повече да работи.

И както седял така отчаян, ненадейно върху него се нахвърлили двама ужасно грозни мъже и рекли:

- Стани, човече, и ела, че те вика кадията! Жена ти се е оплакала при него от тебе.

- Че кадията вече ни помири! - отвърнал той, но те рекли:

- Ние идваме от друг кадия, жена ти се е оплакала при нашия кадия!

Тогава той тръгнал заедно с тях, като се помолил на аллаха да го запази от жена му със следните думи:

„Аллах е нашето упование, той е най-справедливият ни съдник!“

А като видял жена си, възкликнал:

- Та нали се помирихме с тебе, добра ми жено?

Тя обаче рекла:

- Не може да има мир между тебе и мене!

Тогава той пристъпил към кадията и му разказал цялата си история и приключил с думите:

- Еди-кой си кадия ни помири само преди час.

Тогава кадията рекъл на жената:

- Безсрамна жено, защо идваш да се оплакваш пред мене, след като вече е сключен мир помежду ви?

Тя отвърнала:

- Той пак ме би след това.

Тогава кадията се обърнал и към двамата:

- Помирете се; ти недей да я биеш повече, и тя няма да ти бъде непокорна занапред!

Така те пак се помирили и кадията рекъл на Маруф:

- Плати сега на пратениците за услугата!

Той платил на двамата мъже и се върнал в дюкяна си; отворил го и седнал като пиян от мъката, която го сполетяла. И както си седял така, неочаквано в дюкяна му налетял друг някакъв човек и му рекъл:

- Маруф, бягай и се скрий! Жена ти те е наклеветила пред най-висшия съд и Абу Табак[1] е по дирите ти.

Скочил Маруф, заключил дюкяна и побягнал към Портата на победата[2]. От парите, които бил получил за калъпите за обуща и от сечивата си, му били останали още само пет пари; пътем той си купил за четири пари хляб и за една пара сирене и продължил да бяга. А времето било зимно и вече идел часът за следобедната молитва; и както Маруф бягал между купищата боклук край портата, отгоре му се излял дъжд като из ведро и дрехите му съвсем се измокрили. Затова той влязъл в джамията „ал-Адилия“; намерил там някаква изоставена постройка и малка полусрутена стаичка, която зеела без врата, и той влязъл вътре, за да се подслони от дъжда, тъй като дрехите му били нагизнали от вода. Сълзите се стичали от очите му и той рекъл омъчнен и натъжен:

- Къде да се дяна от тази лоша жена? Моля те, о, господарю, изпрати ми някой, който да ме отведе в далечна страна, където тя да не може да ме намери!

И като седял разплакан, неочаквано стената се разтворила и отвътре излязло някакво страшилище - кожата да ти настръхне. То проговорило:

- О, човече, защо ме събуждаш през нощта? Аз живея вече двеста години тук и досега никой не е стъпил тук и аз не съм виждал някой да се държи като теб. Кажи ми какво искаш и аз ще изпълня желанието ти, защото сърцето ми се изпълни със съчувствие към тебе!

- Кой си ти? И какъв си? - попитал Маруф; а огромното страшилище рекло:

- Аз съм обитателят на това място.

Тогава Маруф му разказал всичко, което изстрадал от жена си, а духът рекъл:

- Искаш ли да те отведа в страна, където жена ти няма да може да намери път към тебе?

- Да - отвърнал Маруф, а духът казал:

- Качи се тогава на гърба ми!

Маруф се качил, демонът се издигнал във въздуха и полетял с него и летял от часа на вечерната молитва до настъпването на утринния здрач; тогава го оставил да слезе на една висока планина и му рекъл:

- О, смъртни човече, слез от тази планина и ще видиш долу портата на един град; влез там и бъди спокоен, че жена ти няма да намери пътя и не може да стигне до тебе!

После той оставил човека и отлетял, а Маруф стоял учуден и объркан на мястото си, докато изгряло слънцето. Тогава си рекъл:

„Ще тръгна и ще сляза от тази планина долу до града, и без това няма полза да чакам тук“.

И той слязъл до подножието на планината и видял там един град с високи стени и издигащи се дворци и позлатени постройки, които очаровали всеки с красотата си. Той влязъл през портата на града и видял, че тук всяко натъжено сърце може да се разведри, ала когато тръгнал през пазара, местните хора започнали да го гледат и да се втренчват в него, и се струпали наоколо му и се чудели на дрехите му, тъй като тяхното облекло не приличало на неговото. Тогава един от местните граждани рекъл:

- О, човече, ти чужденец ли си?

- Чужденец съм - отвърнал той.

- От коя страна си?

- От Кайро, града на щастието.

- Изглежда, че отдавна си излязъл оттам?

- Вчера, по времето на следобедната молитва.

Тогава човекът му се надсмял и извикал:

- Ей, хора, елате насам и погледнете този човек и го чуйте какво говори!

- Че какво говори той? - попитали хората, а онзи им рекъл:

- Твърди, че идвал от Кайро и бил излязъл оттам вчера, по времето на следобедната молитва.

Всички са разсмели и около него се струпал много народ и всички викали:

- Човече, ти не си с ума си, щом говориш така! Как можеш да твърдиш, че си излязъл от Кайро вчера, в часа на следобедната молитва, и си пристигнал тук тази заран? Та от нашия град до Кайро се пътува цяла година!

Той обаче им отвърнал:

- Вие не сте си с ума, а не аз; това, което ви казвам, е истина. Ето, погледнете, че хлябът, който нося от Кайро, е още пресен!

Той им показал хляба, те го видели и много се учудили; защото хлябът бил различен от хляба, който месели в тяхната страна. Тогава надошли още хора и всички си викали един на друг:

- Вижте хляб от Кайро! Елате да го видите!

Така целият град заговорил за Маруф, едни му вярвали, други го упреквали в лъжа и му се надсмивали. И ето неочаквано по пътя минал един търговец, който яздел ослица, а подире му вървели двама роби. Той си проправил път между навалицата и рекъл:

- Ей, хора, не ви ли е срам да се трупате така около този чужденец и да му се подигравате и надсмивате? Какво ви е сторил той?

И търговецът ги нахокал, докато ги разгонил, никой не посмял дума да му отвърне. Тогава той рекъл на непознатия:

- Ела, братко! Не обръщай внимание на тези хора: те нямат никакъв срам!

И той го повел със себе си и го водил, докато стигнали до една голяма и богато украсена къща; там той го поканил да седне в една зала, достойна да посрещат в нея царе, и дал заповед на робите си. Те отворили една ракла и извадили отвътре дрехи, които подобавали за търговец, притежаващ най-малко хиляда торби със злато; стопанинът дал на Маруф да се облече и тъй като обущарят бил строен човек, изведнъж заприличал на старейшина на търговско сдружение. Веднага след това търговецът заръчал на слугите си да поднесат обед; слугите донесли пред двамата мъже софра, отрупана цялата с най-хубави и най-различни ястия. След като двамата се нахранили и пийнали, търговецът казал на своя гост:

- Как се казваш, братко?

Гостът отвърнал:

- Името ми е Маруф, а по занаят съм кърпач; изкърпвам стари обуща.

- От коя страна идваш?

- От Кайро съм.

- От кой квартал?

- Ти Кайро познаваш ли?

- Аз съм родом от Кайро!

- От Червената улица съм.

- А кого познаваш по Червената улица?

- Ами този и този, и онзи - отвърнал Маруф и изброил цял куп имена на хора.

Тогава търговецът пак попитал:

- А познаваш ли шейха Ахмед, аптекаря?

- Той ми е съсед, живеем стена до стена.

- Добре ли е той?

- Добре е.

- Колко деца има?

- Три: Мустафа, Мохамед и Али.

- Какво стана по волята на Аллаха с неговите деца?

- Мустафа е добре, стана учен човек, учител е Мохамед пък стана аптекар и си отвори дюкян до дюкяна на баща си, след като се ожени; жена му го дари с един син, който се нарича Хасан.

- Дано бог и тебе зарадва с добра вест! - възкликнал търговецът, а Маруф продължил:

- Али пък беше мой другар, докато бяхме още малки, и ние двамата играехме все заедно. Преобличахме се като християнски деца и се вмъквахме в църквата; там крадяхме молитвените книги на християните, а после ги продавахме и си купувахме с парите нещо за ядене. Веднъж християните ни забелязаха и ни пипнаха с една книга; оплакаха се от нас пред домашните ни и казаха на бащата на Али: „Ако не забраниш на сина си да ни краде, ще те обадим на царя“. Баща му успокои хората и здравата напердаши сина си. Затова синът му избяга и оттогава никой не го знае къде пропадна; цели двадесет години го няма и никой не е чул никаква вест за него.

Търговецът възкликнал:

- Аз съм Али, синът на шейха Ахмед аптекаря, а ти си моят приятел от детинство Маруф!

И тогава те двамата се поздравили отново, а после търговецът продължил:

- Маруф, разкажи ми, защо дойде от Кайро в този град!

Тогава Маруф му разказал за своята Фатима Плашилото и за всичко, което тя правела с него; накрая приключил с думите:

- Когато не можех вече да търпя мъките, които тя ми причиняваше, избягах от нея и се озовах пред Победната порта; но там ме застигна силен дъжд и аз се скрих в една срутена ниша на джамията „Адилия“ и седнах там да си поплача. Неочаквано пред мен се яви обитателят на онова място, един ифрит от света на духовете, и ме разпита какъв съм и що съм. Разказах му своята беда, а той ме взе на гърба си и летя с мене през цялата нощ между небето и земята; най-сетне ме остави на една планина и ми разказа за този град. Така аз се спуснах по склона и дойдох в града; там хората ме наобиколиха и започнаха да ме разпитват. Като им казах, че вчера съм излязъл от Кайро, те не ми повярваха; после дойде ти и разпъди хората и ме доведе в тази къща. Това е причината, поради която излязох от Кайро, а ти по каква причина дойде в този град?

Търговецът отвърнал:

- Овладяло ме бе лекомислие, още като бях едва на седем години; оттогава тръгнах от страна в страна и от един град в друг, докато дойдох в този град, който се нарича Ихтиян ел-Хотан[3]. Тъй като видях, че жителите му са добри и любезни хора, които вярват на бедните, продават им на вересия и ловят вяра на всичко, което те казват, аз им рекох: „Аз съм търговец и избързах пред кервана си, за да намеря място, където да подслоня стоките си, като пристигнат“. Хората ми повярваха и ми опразниха един дюкян. После им рекох: „Има ли някой сред вас, който да е съгласен да ми даде назаем хиляда динара, докато пристигне моята стока? Тогава ще му върна онова, което съм взел от него; имам нужда да си набавя някои неща, преди да ми дойде стоката.“ И хората ми дадоха, каквото им поисках, а аз отидох на пазара и след като разгледах някои стоки, купих ги. На другия ден ги продадох и спечелих петдесет динара, така че можах да си купя нови стоки. Държах се винаги внимателно и любезно с хората и те ме обикнаха; в същото време продължавах да продавам и да купувам, докато натрупах много пари. Знай, братко мой, че поговорката гласи: „Светът е лъжа и измама“ - и затова, попаднеш ли в страна, където никой не те познава, прави каквото искаш! Ако кажеш например на всички, които те питат: „Занаятът ми е кърпач на обувки и съм беден, и избягах от жена си, и напуснах вчера Кайро“, те няма да ти повярват и ти ще станеш за подигравка на всички, докато си в този град. А ако им кажеш: „Един ифрит ме донесе тук“, те ще те избягват и никой няма да се сближи с теб и всички ще си кажат: „В този човек се е вселил ифрит и всеки, който се сближи с него, може да пострада“. А тези приказки ще навредят както на тебе, така и на мене, защото всички тук знаят, че аз съм от Кайро.

Тогава Маруф попитал:

- Какво да правя тогава?

Търговецът рекъл:

- Ще те науча какво да направиш, щом такава е волята на аллаха. Утре аз ще ти дам хиляда динара и една оседлана ослица, която ще яхнеш, а също и един роб, който ще тича пред теб и ще те отведе на търговския пазар; влез там с магарето. Аз също ще бъда сред търговците и щом те видя, ще стана на крака, ще те поздравя, ще ти целуна ръка и ще се държа с тебе като с голям господар. И колчем те попитам за някой вид плат и ти река: „Донесъл ли си нещо от него?“, ти отговаряй: „Много!“ Когато хората ме попитат за тебе, аз ще те похваля и ще те представя като голям човек. После ще им река: „Освободете му един склад и един дюкян!“ При това ще им кажа, че си човек с много богатства и голяма щедрост. И щом при теб дойде някой просяк, дай му, каквото имаш подръка; тогава те ще повярват на думите ми, ще се съгласят, че си велик и щедър, и ще те обикнат. После аз ще те поканя на гости и ще поканя в твоя чест и всички останали търговци, така ще те въведа в техния кръг, за да те опознаят те, а и ти да ги опознаеш, за да можеш да продаваш и купуваш и да започнеш търговия с тях. И няма да мине много време и ще станеш богат човек.

Така на другата заран той му броил хиляда динара, облякъл го в скъпи дрехи, оседлал му да яхне една ослица и му дал един роб; после му рекъл:

- Нека аллах те освободи от отговорност за всичко това! Защото ти си мой приятел и аз съм длъжен да се отнасям с тебе почтително. Не се безпокой, отпъди мисълта за деянията на жена си и не говори никому за нея!

- Нека аллах ти се отплати с добро! - отвърнал Маруф и яхнал ослицата, а робът побягнал пред него, докато го отвел пред портата на търговския пазар.

Там всички търговци седели пред дюкяните си, а сред тях бил и търговецът Али; щом видял Маруф, той станал на крака, избързал насреща му и извикал:

- Благословен да бъде този ден, о търговецо Маруф, който вършиш само добри дела и си самата доброта[4]! - После той му целунал ръка пред очите на всички търговци и рекъл: - Братя мои, търговецът Маруф ви е почел със своето идване. Поздравете го!

И той дал знак на другите търговци да се отнесат с високи почести към госта; и така в очите на всички кърпачът на обувки станал голям човек. А Али веднага му помогнал да слезе от ослицата и след като всички го поздравили, той отвеждал един по един търговците настрана и хвалил пред тях Маруф. Тогава те го попитали:

- Търговец ли е този човек?

- Търговец е - отвърнал им Али, - дори е най-великият измежду търговците и няма по-богат човек от него, защото неговите богатства, както и богатствата на баща му и на дедите му, са известни сред търговците в Кайро. Той има съдружници в Източна Индия и в Западна Индия, и в Йемен и се слави с великодушието си. Затова знайте неговия род и оценете високото му положение и му бъдете в услуга! Знайте също така, че той не е дошъл за търговия в този град; тръгнал е на път с намерение само да види нови страни и хора, защото на него не му е нужно да обикаля по чужбина за печалби и търговия. Той има толкова богатства, колкото огънят не може да опустоши; и аз самият съм един от неговите слуги.

И така той непрекъснато го хвалил, докато те го взели за много по-голям от тях и започнали да си разказват помежду си за неговите добродетели. Тогава всички се струпали около него и започнали да му предлагат сладки и шербети, докато дошъл и старейшината на търговското сдружение и го поздравил. А търговецът Али му рекъл в присъствието на останалите търговци:

- Господине, донесе ли случайно и от еди-кой си вид плат?

- Много - отвърнал Маруф.

А през същия този ден Али му бил показал различни видове скъпи платове и го запознал с имената на скъпите и на евтините тъкани. Тогава един от търговците го попитал:

- Господине, носиш ли и жълто платно?

- Много - отвърнал Маруф.

А друг рекъл:

- А червено като кръвта на газелата носиш ли?

- Много - отвърнал и сега кърпачът на обувки.

И всеки път, когато някой го попитал, той отвръщал:

- Много.

Тогава един възкликнал:

- О, търговецо Али, ако твоят съгражданин би пожелал да натовари хиляда товара най-скъпи платове, могъл ли е да го стори?

А Али отвърнал:

- Хиляда товара той може да събере само от един от своите складове, и то пак няма да е нищо.

И както всичките си седели така на разговор, ето че се приближил един просяк и обиколил търговците; един му дал една пара, друг - медено петаче, повечето обаче не му дали нищо. А когато беднякът се приближил до Маруф, той извадил шепа злато от джоба си и му го дал; просякът го благословил и си отишъл по пътя. Търговците много се учудили и рекли:

- Та това е царско дарение! Този човек даде на просяка неброени жълтици! Ако не е много богат и не притежава голямо богатство, той няма да даде на един просяк цяла шепа злато!

След малко дошла една бедна женица; Маруф пак взел шепа пари и й ги дал. И тя си отишла, след като го благословила, и разказала за него на другите бедняци; и ето че те се извървели един след друг. За всеки, който идвал при него, Маруф взимал шепа пари и му ги давал, докато раздал хилядата динара.

Тогава той плеснал с ръце и рекъл:

- Аллах е нашият съдник и той напътствува и ръководи нашите дела.

Тогава старейшината на търговското сдружение го попитал:

- Какво ти стана, о, търговецо Маруф?

А той отвърнал:

- Изглежда, че повечето жители на този град са бедни и нуждаещи се. Ако знаех това, щях да донеса много пари в дисагите си, за да ги раздам на бедните. Страхувам се обаче, че ще трябва дълго да остана из чужди страни, а съм навикнал никога да не отпращам просяк. Ето че вече нямам пари у себе си и ако сега дойде просяк при мене, какво ще му кажа?

Старейшината рекъл:

- Кажи му: „Аллах ще те сподоби с хляб!“

Маруф обаче отвърнал:

- Аз не съм навикнал така и затова съм много загрижен. Имам нужда от хиляда динара, за да мога да раздавам милостиня, докато дойде керванът ми.

- Не се грижи за това - отвърнал старейшината и изпратил един от своите слуги; слугата се върнал с хиляда динара, които господарят му дал на кърпача на обувки. Така Маруф продължил да дарява всеки бедняк, който минавал край него, докато се разнесъл викът на мюезина за обедната молитва; веднага всички влезли в джамията и отслужили обедната молитва, а Маруф разпръснал над главите на всички молещи се парите, които му били останали от хилядата динара. Това привлякло погледите на всички към него и насъбраният народ започнал да го благославя, докато търговците се чудели на щедростта и благодетелността му. Тогава той се обърнал към друг търговец и взел назаем и от него хиляда динара; и раздал и тях на бедните. Търговецът Али гледал какво върши Маруф, ала не смеел нищо да му каже. А Маруф продължил все така, докато прокънтял викът за следобедната молитва; тогава той влязъл в джамията, помолил се и отново раздал остатъка от парите си. И преди още да са затворили портата на пазара, той вече бил взел назаем пет хиляди динара и ги раздал на хората; на всеки, от когото вземал пари назаем, той казвал:

- Чакай, докато дойде моят керван. Ако искаш, тогава ще ти върна дълга си в злато, а ако предпочиташ платове, ще ти дам платове, защото имам много.

Вечерта търговецът Али го поканил у дома си, а заедно с него поканил и всички търговци и поставил Маруф да седне на почетното място. На вечерята Маруф говорел само за платове и скъпоценни камъни и всеки път, когато гостите споменавали нещо, той казвал:

- Аз имам много от тази стока.

На другия ден той отново отишъл на пазара, обърнал се към някои търговци и взел от тях пари назаем и ги раздал на бедните. И така продължило двадесет дни, докато той заел от хората шейсет хиляди динара, но нито керванът му идвал, нито помитаща всичко живо чума[5]. Тогава хората започнали да се безпокоят за парите си и викнали:

- Керванът на търговеца Маруф все още не идва! Докога ще взима той пари от хората и ще ги раздава на бедните?

А един от тях рекъл:

- Аз смятам, че ние би трябвало да поговорим с неговия съгражданин, търговеца Али.

Така всички отишли при Али и му рекли:

- О, търговецо Али, керванът на търговеца Маруф все още не е пристигнал.

А той им отвърнал:

- Имайте търпение: сигурно скоро ще пристигне!

След това обаче той дръпнал своя приятел настрана и му рекъл:

- Маруф, какво означава това твое държане? Какво те посъветвах аз: да препечеш хляба си или да го изгориш? Ето търговците вече вдигат шум за парите си и ми казаха, че дължиш шейсет хиляди динара, които те са ти заели, а ти си ги раздал на бедните, след като нито продаваш, нито купуваш?

Кърпачът на обувки отвърнал:

- Че какво значение има това? И какво представляват шейсет хиляди динара? Щем моят керван дойде, ще им се разплатя, ако искат - с платове, ако предпочитат - със злато и сребро.

Тогава търговецът Али възкликнал:

- Аллах е най-велик! Та нали нямаш никакъв керван?

- Имам и по голям! - отвърнал Маруф, а търговецът продължил:

- Нека аллах и всички светии те накажат за твоята дързост! Да не би аз да те научих да говориш така, за да кажеш същото и на мен? Но почакай, аз ще ида и ще отворя очите на хората да те видят какъв си.

Маруф обаче му рекъл:

- Я върви и си гледай работата и не приказвай толкова много! Че аз да не съм някой бедняк? В моя керван има какво ли не и щом той пристигне, те ще получат обратно всичко, дори и двойно. Аз нямам никаква нужда от тия приятели тук!

Тогава търговецът Али се ядосал и викнал:

- Нахален човек си ти, и аз ще ти дам да разбереш какво означава да ме лъжеш така безсрамно.

Маруф рекъл само:

- Каквото е в твоя власт, стори го! Нека те изчакат, докато пристигне стоката ми, тогава ще си получат, каквото им дължа, и повече дори.

А Али го оставил сам и излязъл, като си рекъл: „Преди го хвалех, и ако сега почна да го коря, ще изляза лъжец; тогава за мен напълно ще подхожда поговорката: «Който първо хвали, а после кори, той два пъти е лъгал»“.

И горкият Али не знаел какво да стори. Тогава обаче търговците дошли отново при него и го попитали:

- Търговецо, Али, говори ли с него?

Той отвърнал:

- О, хора, не ми е на сгода да му говоря, защото той и на мен ми дължи хиляда динара и аз не мога да заприказвам с него за това. Вие не ме питахте за съвет, когато му давахте парите си, и затова няма нужда сега да ме занимавате с неговите работи. Предупредете го сами, а ако не ви върне парите, оплачете се от него пред царя на града и му кажете: „Този човек е измамник, той ни излъга!“ Тогава царят ще ви спаси от неговите лъжи.

Отишли търговците при царя и му разказали какво им се е случило и заключили със следните думи:

- О, най-велики царю на нашето време, ние не знаем как да постъпим с този търговец, чиято щедрост е преголяма. Той прави така и така и всички пари, които взема назаем от нас, раздава на бедните с пълни шепи. Ако наистина няма нищо, разумът му не би му позволил да пълни шепите си със злато и да го раздава на просяците. Ако пък е богат човек, ние ще се уверим в това, когато пристигне стоката му. Ала никаква стока не идва, макар той да твърди, че пътувал с цял керван и избързал напред. Всеки път, когато споменем пред него някакъв плат, той казва: „Аз имам много от него“. А ето че мина вече доста време, ала от неговия керван не идва никаква вест. Той ни дължи вече шейсет хиляди динара, които до грош раздаде на бедните.

И като говорели така, те не преставали да хвалят неговата щедрост. А техният цар бил много алчен човек, по-алчен и от Ашаб[6]. Щом чул за щедростта и за великодушието на Маруф, алчността заговорила в него и той рекъл на своя везир:

- Ако този търговец не притежаваше несметни богатства, не би бил толкова щедър. Сигурно е, че керванът му ще пристигне; тогава всички тия търговци ще се натрупат около него и той ще пръсне купища пари сред тях. Аз обаче имам много по-голямо право от тях над тези пари, затова смятам да се сближа с него и да спечеля приятелството му, та като дойде керванът му, аз да получа онова, което инак търговците биха получили; освен това искам да го оженя за дъщеря си и по този начин да присъединя неговото богатство към моето.

Ала везирът му възразил:

- О, най-велики царю на нашето време, аз все пак смятам, че той е само един измамник, а измамниците често сриват със земята домовете на алчните.

Царят обаче отвърнал:

- О, везирю, аз ще го поставя на изпитание и ще разбера дали е измамник, или е честен човек и дали е израсъл сред богатство и излишество, или не.

- И как смяташ да го изпиташ? - попитал везирът, а царят отвърнал:

- Имам един скъпоценен камък, ще пратя да викнат търговеца да дойде при мене; като седне, ще се отнеса почтително към него и ще му дам скъпоценния камък в ръката. Познае ли какъв е и оцени ли правилно стойността му, значи е човек, свикнал на богатство и излишество. Не го ли познае обаче, значи е измамник и лъжец и аз ще го осъдя да умре от най-позорна смърт.

Като казал това, царят изпратил да повикат Маруф да дойде при него. И когато кърпачът на обувки влязъл и произнесъл обичайния поздрав, царят отговорил на поздрава му и го поканил да седне край него; после му рекъл:

- Ти ли си търговецът Маруф?

- Аз съм - отвърнал онзи, а царят продължил:

- Търговците твърдят, че ти им дължиш шейсет хиляди динара, вярно ли е това, което те казват?

- Вярно е - отвърнал Маруф, а царят попитал:

- Защо не им върнеш парите?

Тогава кърпачът отвърнал:

- Нека изчакат, докато пристигне моят керван, тогава ще им върна дълга си двойно. Ако искат злато, ще им дам злато, ако искат сребро - сребро ще им дам: предпочитат ли стоки, мога да се разплатя и със стоки. Комуто дължа хиляда, ще му дам две хиляди като обезщетение, задето ми е помогнал да запазя доброто си име пред бедните, защото аз имам по много от всичко.

Тогава царят му рекъл:

- О, търговецо, вземи това и виж какво представлява и каква е стойността му.

И той му подал един скъпоценен камък, голям колкото лешник, който бил купил за хиляда динара и много държал на него, защото нямал друг такъв. Маруф взел камъка в ръка, стиснал го между показалеца и палеца и камъкът се строшил, защото бил крехък и не можал да издържи на натиска. Царят извикал:

- Защо строши скъпоценния ми камък?

А Маруф се усмихнал и отвърнал:

- О, най-велики царю на нашето време, та това не е никакъв скъпоценен камък! Това е само парче камък, което струва хиляда динара; как можеш да казваш за него, че бил скъпоценен камък? Истинският скъпоценен камък струва седемдесет хиляди динара, а това тук е само парче камък. Скъпоценен камък, който не е голям поне колкото орех, за мен няма никаква стойност и аз не го смятам за нищо. Как можеш ти, който си цар, да наречеш това скъпоценен камък, след като е само един обикновен камък за хиляда динара? Но никой не може да ви упрекне, тъй като вие тук сте бедни хора и не притежавате големи богатства.

- О, търговецо - попитал тогава царят, - нима ти имаш скъпоценни камъни от тези, за които говориш?

- Имам, и то много - отвърнал Маруф.

Тогава царят отново бил обзет от своята алчност и казал на кърпача:

- Искаш ли да ми дадеш няколко истински скъпоценни камъка?

Маруф веднага отговорил:

- Щом дойде керванът ми, аз ще ти дам цял куп. От всичко, което пожелаеш, аз имам много и премного и ще ти дам, без да ми го плащаш.

Тогава царят рекъл зарадван на търговците:

- Вървете си по пътя и имайте търпение с този човек, докато му пристигне керванът; тогава елате, за да си вземете парите от мене!

И търговците се разотишли. А засега толкова за тях и за Маруф.

Да видим какво направил по-нататък царят! Той се обърнал към везира си и му рекъл:

- Бъди любезен с търговеца Маруф и се поразговори с него за това и за онова! Поприказвай му и за моята дъщеря, за да се съгласи да я вземе за жена и да се сдобием с богатствата, които той притежава!

Везирът обаче отвърнал:

- О, най-велики царю на нашето време, държането на този човек не ми харесва. Аз мисля, че той е лъжец и измамник; откажи се от това си намерение, за да не изгубиш напразно дъщеря си!

А по-рано везирът бил молил веднъж царя да му даде дъщеря си за жена; царят дори се съгласил, но когато казали на царкинята, тя отказала. Затова сега царят рекъл:

- Предателю, ти не ми желаеш доброто, защото преди време иска да се ожениш за дъщеря ми, а тя не се съгласи. Затова сега ти се мъчиш да й препречиш пътя към женитбата и искаш дъщеря ми да си стои като незасята нива, та пак ти да я получиш. Ала чуй какво ще ти кажа: на теб всичко това не ти влиза в работата! Как може този човек да бъде лъжец и измамник, след като веднага назова цената, за която съм купил скъпоценния камък? Той го строши, защото камъкът не му хареса; той има скъпоценни камъни в изобилие и когато се сближи с дъщеря ми и види колко е мила тя, ще загуби ума си по нея, ще я обикне и ще я отрупа със скъпоценни камъни и дарове. А ти искаш да попречиш на двама ни, на мене и на моята дъщеря, да се сдобием с тези богатства.

Изплашен от гнева на царя, везирът замълчал и си рекъл:

„Насъскай кучетата срещу стадото!“

И се запътил към търговеца Маруф и му рекъл:

- Знай, че негово величество царят те е обикнал, а той има дъщеря, прелестна хубавица. Той иска да те ожени за нея; ти какво ще кажеш?

Маруф отвърнал:

- На драго сърце бих приел, ала нека той изчака, докато пристигне моят керван, защото откупът за принцесите е голям, а нейният сан изисква откупът, който ще бъде предложен за нея, да отговаря на положението й. Засега аз нямам никакви пари у себе си; затова нека царят има търпение, докато пристигне моят керван, защото имам големи богатства. Сигурно ще трябва да заплатя за нея сватбен откуп от пет хиляди кесии, а освен това ще ми трябват хиляда к