Приказка за капчица роса

Росинка беше най-веселата и безгрижна капчица роса.

Тя се роди в полето, върху листата на едно лютиче.

Сутрин, щом слънцето изплуваше на хоризонта, при лютичето пристигаше един немирен слънчев лъч.

- Чук! Чук! Чук! - чукаше той по затворената чашка.

- Кой е? - питаше лютичето.

- Аз съм! Слънчевият лъч! Идвам да играя с Росинка!

Лютичето внимателно разтваряше цветната си чашка.

В същия миг Росинка се търкулваше между тичинките.

Тя се криеше в сянката на полските треви, трепкаше като мънисто по стеблата, а слънчевият лъч я търсеше и цапаше измитите й бузи с разноцветни бои.

Вечер, когато капнал от умора, слънчевият лъч отиваше да спи и над полето повяваше нощният хлад, Росинка изведнъж си спомняше, че има на Света едно лютиче. Тя припълзяваше по тънките цветни листенца и се свиваше в чашката на лютичето.

Мъничкото цвете я очакваше.

- Студено ли ти е? - питаше то.

- Да - отговаряше Росинка.

Лютичето я завиваше с тъничките си листенца, после залюляваше капчицата в люлката на цветната си чашка и Росинка веднага заспиваше.

Но ето че в една гореща лятна вечер Росинка не се върна при лютичето.

Мъничкото цвете напразно я очакваше.

Едва когато утринният вятър започна да гаси звездите, Росинка дойде при лютичето весела и умаляла.

- Аз ще отида със слънчевия лъч… - прошепна тя. - Той ще ми покаже небето… Моля ти се, полюлей ме за последен път!

От мъка лютичето едва не заплака. Все пак то обгърна капката роса и се помъчи да я залюлее.

- Зин-зън! Зин-зън! - запя Росинка.

Над полето се разсипа лека сребърна мъгла.

Далече, далече на изток небето се избистри, после поруменя, а Росинка все така се клатеше в чашката на малкото лютиче и пееше своята песничка.

Изведнъж от хоризонта излетя звънлива огнена стрела.

- О! Слънчевият лъч! - извика Росинка.

Дъхът на лютичето секна.

То поиска да скрие капката роса, но разтрепераната цветна чашка се разтваряше самичка, а Росинка, застанала на пръсти всред тичинките, вече протягаше ръце към слънчевия лъч.

Лютичето видя как той пристигна радостен и палав, как се наведе и целуна Росинка.

Капчицата цяла затрептя от светлина и блясък.

- Довиждане, лютиче! - рече тя, смали се, смали се… и изчезна.

- Росинке! Росинке! - извика лютичето.

Но Росинка я нямаше.

Тя летеше със слънчевия лъч високо в небето.

Под нея се издигаха планини и се простираха морета, клатеха се смешно параходи, а на Росинка й беше леко и весело, и сама не знаеше, че се е превърнала във водна пара.

Колко време Росинка скита по небето, колко време обикаля голямата обла земя - никой на света не може да каже. Но ето че веднаж, когато гонеше едно бухлато бяло облаче, Росинка неочаквано потръпна.

- Студено ми е! - каза тя на слънчевия лъч.

Никой не й отговори. Само вятърът изсвири покрай нея и хукна по сивото пусто небе.

Росинка изтича до бялото облаче и се сгуши в мекичкото му кожухче.

Тя цяла трепереше от студ, а вятърът наоколо пищеше, провираше се между леките бели валма и Росинка нямаше де да се скрие.

- Заведи ме, моля ти се, на земята! - каза тя на пухкавото облаче. - Там има едно мъничко лютиче. То ще ме прегърне с тъничките си листа и ще ме стопли.

- Не мога! - рече облачето. - Пък и вятърът отдавна е откъснал листите на твоето цвете и сега се готви да го заледи. Чуваш ли как страшно вие?

Росинка се ослуша и от уплаха пребледня.

- Свий се в мене! - рече облачето и я загърна с беличкия си кожух.

- Ами лютичето? - попита Росинка.

Но облачето не я чу. Вятърът го грабна и го повлече по небето.

- Спри! Спри! - завика Росинка.

- Защо? - попита облачето.

- Трябва да се върна при моето цвете! То е сам-самичко в тоя час!… То може би загива! - И Росинка разтреперана изскочи от кожуха.

Леденият вятър се изсмя и се нахвърли върху нея.

Росинка усети как се вледенява.

Най-напред й замръзна нослето…

После й замръзнаха крачетата…

После - ръцете…

И изведнъж се превърна в снежинка!

Тя прекоси студеното празно небе и се понесе над полето.

- Лютиче! Лютиче! - повтаряше снежинката.

- Ти ли си? - попита тъничък гласец, когато най-подир Росинка стъпи на земята. - Аз знаех, че ще дойдеш. Знаех!… - И лютичето замръзнало, останало без сила, се гушна до снежинката. - О, колко ми е хубаво!… - прошепна то. - И вече не ми е студено!…

- И на мене!… - каза Росинка, прегърна своето лютиче и двечките заспаха.

Кина Къдрева