Приказка за баба Марта

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко.
Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се
Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като
златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло,
птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
— Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят,
по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
— Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно,
не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
— Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи —
казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори
слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати.
Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни обл1ци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно
набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците,
секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си
горе в планината.

Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна "баба Марта" и да носи само
добрини на хората.