Правдолюбецът и кривдолюбецът

Двама братя захванали да се наддумват помежду си: кое е по-
добро на този свят – правдата или кривдата. По-големият бил
защитник на правдата и казвал, че оня, който върви по пътеката на
правдата, може да направи чудеса. По-малкият държал за кривдата.
Подир дълга препирня братята сторили облог: да тръгнат по света и
питат де когото срещнат, кое е по-добро – правдата или кривдата. Ако
излезе прав по-големият брат – той ще извади очите на по-малкия.
Ако хората кажат, че кривдата е по-добро нещо от правдата – по-
малкият ще извади очите на по-големия.
Дигнали се и тръгнали. Ходили, що ходили, най-напред
срещнали един поп. Този поп бил самият дявол, облечен в расо.
– Дядо попе – спрял го по-големият брат, – поспри за малко да те
питаме нещо, но те молим да ни кажеш истината.
– Питайте! – спрял се попът.
– Кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
– Ех, синко – отвърнал попът, – иска ли питане? На тази земя
тъй е било от памтивека, тъй ще бъде, додето свят светува: оня, който
държи за правдата, може от глад да умре, в тъмница да влезе, на
бесило да увисне. А оня, който се опира на кривдата, гладен няма да
остане никога, в дворци ще живее, купища пари може да натрупа.
– Чу ли, братко, какво рече дядо поп? – зарадвал се по-малкият
брат. – Хайде сега да изпълним облога!
– Почакай още малко – отвърнал по-големият брат, – нека
политаме и други хора, да видиме те пък какво ще рекат.
Продължили пътя си. В туй време дяволът на бърза ръка
съблякъл попското расо, облякъл калугерско и пак преварил братята.
– Тъкмо ти ни трябваш – викнал по-големият брат на калугера, –
ще ми се да вярвам, че от твоята уста ще излезе самата истина. Кажи,
калугерино, кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
Калугерът се засмял:
– Иска ли питане – отвърнал той, – кривдата, братя мои, подир
кривдата върви днес светът. От най-долния човек до най-горния –
всички живеят с кривда.
И отминал.
Големият брат уплашено гледал подир този манастирски
служителка малкият се изправил напреде му и викнал:
– Дай сега да ти извадя очите!
– Извади ги – промълвил големият брат, – да не гледам този
свят, който е тръгнал с главата надолу.
Жестокият малък брат не пощадил очите на по-големия. Като
извършил пъкленото си дело, той се прибрал и почнал да се
разполага над целия си бащин имот, а ослепеният тръгнал немил-
недраг от къща на къща, от село на село, да проси къшей хляб. Дълго
време протягал правдолюбецът ръка за милостиня и плакал за
изгубената правда. Веднъж той замръкнал в гората. Спрял да нощува
под едно дърво, но като си помислил, че по тия места има вълци и
мечки, качил се на дървото, наместил се между клоните и там
задрямал. Когато настъпила потайна доба, слепият през сън дочул
гласове. Потъркал си очите и се ослушал: гласовете идели изпод
дървото. Напрегнал угух още повече и разбрал, че на полянката има
цяло сборище от някакви хора, които крещели, надвиквали се и един
през друг разправяли на своя големец кой какво е сторил през деня.
– Тихо! – провикнал се главатарят с важен глас. – Не се
блъскайте, а говорете един след друг. Най-напред да каже най-
старият дявол къде е бил и кого е срещнал.
Като чул тия думи, слепецът на дървото изтръпнал.
– Дано не ме усетят – прошепнал той и притаил дъх. А най-
старият дявол започнал:
– Аз, главатарю, се превърнах на бълха и влязох в стаята на
царската дъщеря през ключовата дупка. Царската дъщеря тъкмо се
беше изправила пред огледалото и си скубеше веждите – да ги
направи по-тънки и да се понрави на годеника си. Без да ме усети,
подскокнах на рамото й, от рамото – на носа и я ухапах. Княгинята
почна да чеше ухапаното място и носът й се зачерви, стана като
морков. Тъкмо в туй време някой почука на вратата и в стаята влезе
годеникът. Щом видя носа й, той зина, плесна с ръце и викна: – „Колко
ти е зачервен носът, княгиньо! Той мяза на същински морков!”
– „Защо ми оскърбяваш носа – кресна княгинята, – вън! Веднага
да напуснеш двореца!”.
Слисаният годеник затропа надолу по стълбите, а княгинята
хвърли подире му годежния пръстен. Тъй развалих годежа им –
самодоволно свършил разказа си най-старият дявол.
– Добре си направил! – чул се гласът на главатаря. – Утре ще ти
позлатя левия дяволски рог. Да се яви напреде ми вторият дявол!
– Аз – рекъл вторият – вчера съборих прогнилия дървен мост,
който свързва селото с нивите. Провалих в дълбоката вода една
биволска кола, натоварена със снопи. Удавиха се биволите, потъна и
стопанинът. Седем невръстни сирачета останаха без хляб. Селяните
се заловиха да правят нов мост, но моят първи приятел – селският
чорбаджия, им продаде едно гнило дърво за основна греда. Щом
затрополи първата тежка кола по новия мост, и той ще падне!
– И ти излезе голям дявол! – похвалил го главатарят. – А къде е
най-малкото дяволче!
– Тука съм! – обадило се едно пискливо остро гласче.
– Ти с какво ще се похвалиш? – попитал главатарят.
– Аз ли? И аз свърших една работа. Накарах двама братя да се
наддумват за правдата и кривдата. Препираха се, препираха и
сториха облог. Аз се превърнах най-напред на поп, сетне на калугер,
убедих ги, че кривдата е по-хубаво нещо, и по-малкият,
кривдолюбецът де, извади очите на батя си, защото такъв им беше
облогът.
– Ти си постъпил най-хитро – похвалил го главатарят. – Ще те
направя мой заместник, но знаеш ли, че отвъд хълма, в долината, има
едно кладенче с чудотворна вода? Ако слепият отиде там и умие
очите си – мигом ще прогледне. Ако пък някой нагребе шъпа от
същото кладенче и поръси гредите на моста – никоя сила не ще може
да го събори.
Слепият слушал отгоре и си мълчал. На сутринта, когато запели
птичките и дяволите се пръснали, той слязъл от дървото, минал
хълма, дълго се лутал и най-сетне намерил кладенчето. Щом си
намокрил очите – мигом прогледнал. Нагребал вода с кратунката си и
потеглил към реката. Там заварил селяните – завили се и замаяли
какво да правят – основната греда на новия им мост се огънала като
дъга – и щом изпращи, целият мост ще се строполи във водата.
– Аз мога да изправя голямата греда и да я направя яка като
стомана. Но и вие трябва да ми помогнете с нещо, защото съм сетен
сиромах – рекъл правдолюбецът.
– Калпака ти ще напълниме с жълтици – отвърнали селяните.
– Довършете моста! – рекъл правдолюбецът, седнал на брега и
вечерта поръсил основната греда с чудната вода.
Селяните, като видели на другия ден, че основната греда на
новия мост се е изправила, напълнили калпака на странника с
жълтици и го изпроводили със здраве да си ходи.
Прибрал се правдолюбецът в къщи и заживял нашироко, зер у
него жълтици, колкрто щеш. А малкият се пукал от завист.
Заразпитвал го той как е излекувал очите си и откъде е взел толкова
много жълтици. Големият брат нищо не скрил, а му разказал всичко от
игла до конец.
– Извади ми по-скоро очите! – скочил нетърпеливо, малкият. – И
аз искам да забогатея!
– Не мога да те ослепя – поклатил глава големият, – защото
разбрах колко е тежко да бъдеш без очи.
Тогава малкият сам си извадил очите и тръгнал към гората.
Пипнешком намерил дървото, под което се сбирали дяволите, изкачил
се горе и се потулил между клоните.
Към полунощ дяволите пак пристигнали. Но този път главатарят
им бил разгневен – пламъци изскачали от очите му. Гласът му гърмял
тъй, че цялата гора ехтяла:
– Кой от вас преди една неделя – ревял той – издаде тайната на
кладенчовата вода? Кой излекува очите на слепия? Кой поправи
прогнилата греда на моста? Отговаряйте или ще ви смъкна кожите с
бой. И главатарят захванал да бие дяволите наред с една волска
жила.
Дяволите пискали, подскачали, пъшкали и викали:
– Олеле, главатарю, не сме ние!
– Ами кой?
– Ей го кой! – показало нагоре с пръст най-малкото дяволче. –
Оня, дето се е потулил между клоните! Той ни е подслушал!
Тогава дяволите настръхнали, покатерили се на дървото,
смъкнали кривдолюбеца и го разкъсали на парчета.