Пръстенът на вампира

Живели някога в едно село двама млади — Иван и Ивана. Още от малки се
харесали и се заобичали. Всички в селото знаели, че Ивана ще се омъжи за Иван,
друго не може да бъде. Пък и сами двамата все повтаряли — нас само смъртта може
да ни раздели, никой и нищо друго!
Като дошло времето, родителите им решили да направят сватба и да задомят
двамата млади.
Седмица преди сватбата Иван умрял — на лов бил и мечка го убила. Ивана
едва не го последвала от мъка, но все пак преживяла смъртта на годеника си.
Погребали го и само след няколко дни Ивана събрала дружките си и им споделила:
— Знаете ли какво съм решила?
— Не знаем — отговорили те.
— Дадох пръстен на Иван, хем златен, а като умря, го погребаха с него. И
сега смятам да си го взема.
Приятелките й започнали да я увещават, че то така не може, никак не бива —
това, което е влязло в гроба, вече не се взема обратно.
— Бабини деветини! — троснала им се Ивана и ги помолила само да дойдат
вечерта у тях, уж на седянка. А тя същата вечер ще отиде в гробището, ще разрови
гроба и ще си вземе пръстена.
Съгласили се трите й приятелки да отидат вечерта у Иванини уж да попеят и
да попредат.
Събрали се момичетата в стаята на Ивана, споглеждали се и треперели от
страх. Но Ивана била неумолима и щом станало полунощ, рекла:
— Отивам, а вие само ме чакайте.
И тръгнала Ивана по кривите селски сокаци, знаела най-краткия път към
гробището. А се случила тъмна нощ, непрогледна, както казва народът — в окото
някой да ти бръкне, няма да го видиш.
Вървяла Ивана, стигнала гробището и влязла. Краката й сякаш сами я отвели
до гроба на Иван.
Тъкмо стигнала гроба и луната се подала иззад тъмните облаци.
Именно това й трябвало на Ивана. Започнала бързо да разравя гроба и ето че
лопатата й дръннала по капака на ковчега. Изчистила добре пръстта, повдигнала
капака му и го видяла — своя някогашен любим Иван. Лежи си в гроба с ръцете,
кръстосани върху корема му. А на дясната му ръка златният пръстен блести на
лунната светлина.
Ивана сграбчила пръстена и го дърпала, но той не излизал. Сигурно пръстът
на Иван след смъртта се е подул, рекла си момата и без да му мисли, решила.
Извадила ножче от пазвата си, все пак нали трябва и да има нещо, с което да се
защитава, и отрязала пръста на годеника си заедно с пръстена.
Само за миг й се сторило, че сякаш Иван изпъшкал от болка, докато му
резнала пръста, но решила, че така й се сторило.
Бързо зарила гроба, утъпкала пръстта, метнала лопатата на рамо и тръгнала
да излиза от гробището. Усетила обаче, че нещо я държи за полата. Изтръпнала
цяла момата, туй ще да е Иван — иска си пръстена, глупакът, защо ли му е пък на
онзи свят, ама ха! Тъй си помислила и рязко се дръпнала. И чак тогава се
обърнала, очаквала да види мъртвото лице на годеника си. Но вместо него съзряла,
че се подава ръка от съседния гроб и шава ли шава с пръстите си, опитва се май
да я хване. Ивана знаела кой е погребан там и си рекла — ами той и жив си беше
такъв, все му се искаше нещо чуждо да докопа! И понечила отново да излезе от
гробището.
Но като се огледала — що да види? От всеки гроб ръка се подава и шава ли
шава с пръстите си. Мъртвите са се разгневили, че отнех пръстена на Иван, рекла
си и внимателно тръгнала между гробовете. Вървяла, уплашена, бледна и потна,
като внимавала нечия мъртвешка ръка да не я достигне. Треперела цяла от страх,
как да не се плашиш, като толкова много мъртвешки ръце се опитват да те хванат.
Когато минавала край гробовете, ръцете разпервали пръсти, протягали се към
нея, а когато не успявали да я хванат, се свивали в юмруци. И така Ивана вървяла
— пред нея мъртвешки ръце с разперени пръсти, а зад нея се размахвали гневни
юмруци. Юмруци всякакви — женски, мъжки, бабешки, и даже съвсем мънички,
бебешки…
Една от ръцете все пак я издебнала и я докопала здраво за полата. Ивана
ужасена силно се дръпнала и полата останала между свитите пръсти на ръката на
мъртвеца. Момата даже замахнала с лопатата, но се отказала от борбата. Да се
бори с ръката за полата си, някак си не си струвало и продължила, макар и
полугола.
Измъкнала се от селското гробище Ивана, въздъхнала, за минутка-две си
починала и отново поела, сега вече към къщи. В една ръка държала лопатата, а в
другата стискала пръста на мъртвеца, заедно с пръстена.
Като я видели, нейните дружки ахнали — разчорлена, полугола, запъхтяна. Но
Ивана била доволна, че е взела пръстена от мъртвия си годеник и им го показала.
Момичетата изпискали, едва не припаднали, като съзрели отрязания пръст.
— И как ще извадиш пръстена все пак? — попитала една от дружките.
— Ще го сваря и пръстенът сам ще се отдели от пръста, глупачке — рекла
Ивана и сипала в едно гърне вода, поставила го на огнището.
Сетне излязла да вземе дърва и да стъкне огъня.
Отишла до дръвника и тъкмо се навела да сбере дръвца, пред очите й — ръка.
Ръка, но единият й пръст — отрязан.
Обърнала се и какво да види? Иван стоял зад нея, смеел се беззвучно, а от
устата му един зъб изскочил навънка, леко закривен, белеел се на лунната
светлина.
— Ти вампир ли си станал, Иване? — попитала мъртвия си годеник Ивана.
А той се смеел беззвучно и вече я овързвал с въженце.
Ивана примряла от страх, но чула как той шепне:
— Сега кръвта ти ще изпия, Ивано, но първо да си прибера пръстена. Вързал
я за дръвника вампирът и към къщата се отправил.
Бутнал вратата и влязъл.
Момичетата застинали от ужас, не смеят да гъкнат.
Мълчал и вампирът.
А най-накрая попитал:
— Къде ми е пръстенът?
Момичетата били изплашени, но една от тях излъгала смело:
— В Ивана.
Вампирът се усмихнал доволно и тръгнал да излиза, но на вратата се спрял и
подхвърлил:
— На всяка от вас, една по една, кръвта ще изпия.
И излязъл, втурнал се към дръвника, намерил овързаното тяло и забил зъби в
него. Пил кръв, пил, толкова много, че едва се откъснал и си тръгнал като пиян,
даже залитал, докато летял към гробищата. А трябвало и да бърза, че петли
пропели…
Когато вратата се отворила, момичетата изпищели, като видели да влиза
Ивана. Сбрали се тричките в ъгъла и всяка държала в ръката си по нещо — едната
ръжена, другата маша, а третата хурка. Готови били да се сражават с доскорошната
си приятелка, а сега умъртвена от вампира.
— Защо сте ми така наплашени, милички? — попитала весело Ивана. Едно от
момичетата рекло:
— Ти да не би да си жива?
— Жива съм и още как! — разсмяла си Ивана.
— Значи не ти е изпил кръвта, така ли? — попитало другото момиче,
въоръженото с хурката.
— Върза ме на дръвника и дойде тука да си търси пръста, ама вие сте го
излъгали, щом го намирам, където съм го оставила — казала Ивана и надникнала в
гърнето. — А пък вместо моята изпи кръвта на козата, която вързах на моето място
— обяснила Ивана.
Момичетата се разсмели дружно и даже си затананикали. Каква страшна нощ
прекарали, а на огнището водата в гърнето закъкрила, в нея се варял пръстът на
годеника на Ивана, вампира.