Подаръкът на дявола

Някога, когато още не било ясно на кого принадлежи земният свят, Бог и
Дявол се борели денонощно.
Тъй веднъж Дяволът си набелязал едно сговорно семейство и решил да раздели
съпрузите. Двамата живеели обичливо, гледали се в очите и нищо не можело да ги
смути в общия им път.
Как ли не се опитвал Дяволът да съблазни жената — престорвал се на какви
ли не мъже, които се предлагали, но вярната съпруга винаги ги отхвърляла с
думите:
— Моят мъж е най-красив, най-умен, най-добър, с никой друг няма да го
заменя.
Дяволът непрестанно се опитвал да изтика от правия път и мъжа —
преобразявал се в изкусителни красавици, които денонощно го преследвали, но
винаги повтарял:
— Яя, какви сте грозни! Аз имам най-красивата, най-добрата, най-нежната
жена на света! Няма с друга да я заменя.
Отчаял се Дяволът, че не успява да раздели сговорното семейство, ден и нощ
мислел как да го направи, но нищичко не измислял.
Един ден, като си седял под едно дърво отчаян, видяла го една баба и се
спряла, загледала го подигравателно и го попитала защо е така умислен.
Дяволът й разкрил кой е и какво иска да направи, а не може. Бабата се
закискала, сетне седнала до Дявола и като го сръгала в ребрата, попитала:
— А едни чисто нови чехли ще ми подариш ли, ако успея да разделя
семейството?
Дяволът мрачно обещал:
— Ще имаш от мене такива чехли, дето си стоят вечно нови!
И станал, тръгнал си, продължавал да мисли какво да стори, семейството да
раздели, Бога да победи. А на старицата не повярвал, къде ще може да свърши тя
това, което той, Дяволът, не е успял, нека си се хвали, горката…
А бабата решила да си спечели нови чехли, начинанието хич не й се виждало
трудно, знаела тя какво да стори, нали затуй е баба — много живяла, много
видяла, много научила…
Първо отишла при съпруга и му пошепнала, че неговата жена му изневерява.
— Не може да бъде! — възкликнал мъжът. — Жена ми е светица!
— Дрън-дрън! — подхвърлила му игриво бабата и попитала: — Искаш ли да ти
кажа кой е другият?
— Глупости дрънкаш, бабо! — разсмял се мъжът.
Бабата се фръцнала и понечила да си тръгне, само рекла през рамо:
— Щом не искаш да знаеш кой ти слага рогата, твоя си работа, страхливецо!
Мъжът гледал как бабата бавно се отдалечава. Съмнението, което вляла като
капка отрова в душата му, се разраствало и той се затичал, настигнал бабата,
спрял я.
— Добре де, кажи ми, пък аз не съм длъжен да ти вярвам.
— Не си, я! — усмихнала се бабата. — Аз нека само да ти кажа, а ти, ако
искаш, просто провери. Ама то и без проверка си личи, че си има друг. Нали
знаеш, човече, този, на когото изневеряват, научава винаги последен, а инак
всички вече знаят…
— И кой е другият мъж на жена ми? — не се стърпял разтреперан от гняв
съпругът.
— Бояджията, кой! — троснала се старицата — То това го знаят и врабците по
стрехите! Погледни й дрехите и ще видиш боята, защото той я въргаля където му
падне, вярната ти съпруга… — изрекла старицата, поколебала се и допълнила: — Тя
е решила да те убие тази вечер, глупако! — и си тръгнала.
Сега вече, като посяла зрънцата на съмнението, страха и ужаса в душата на
мъжа, идвало ред на съпругата. Отишла при нея бабата с кошница в ръка. Поканила
я жената в гостната и попитала дали да я почерпи чай.
— Може, градински — кимнала бабата и останала сама в гостната.
Съгледала тя гардероба и се втурнала с кошницата в ръка към него. Чевръсто
извадили четка и я пъхнала в първото от бурканчетата с боя, наредени в нея.
Мацвала роклите, обувките на жената с разноцветни бои. Свършила добра работа и
пак си седнала кротко на стола, зачакала си чая.
Влязла домакинята, поднесла го и се заприказвали, ей тъй на, сладко, по
женски. От дума на дума старицата, макар и с половин уста, колебливо, личало й,
че не иска да носи лоши вести, но все пак споделила с жената, че мъжът й вече не
я обича и май си има друга, но то само така се говорело, може и да не е вярно…
Жената се разплакала, а старицата подхвърлила, че тя затова е дошла де, за да я
научи как да си го върне, неверния съпруг.
— Как?! — трепнала жената.
— Отрежи три косъма от косата му и ми ги дай. Останалото е лесно — ще
направя магия и той ще забрави всяка друга жена.
Жената поблагодарила на старицата и я изпратила да си ходи.
После изтичала в кухнята, избрала най-острия нож и го занесла в спалнята,
скрила го под леглото.
Зачакала завръщането на мъжа си.
А той се върнал умислен, все едно е пиян. Изпратил я да вземе нещо от
двора, а докато я нямало, отворил гардероба и що да види — на всяка от дрехите и
обувките на жена му имало капки боя, Боже!
— Мръсница! — изскърцал със зъби съпругът и разбрал, че истината е лъснала
пред очите му. — Значи ще поиска и да ме заколи — рекъл си разтреперан.
Вечеряли мълчаливо и си легнали.
Легнали, но нито един от двамата не заспал, макар и мъжът, и жената да си
затваряли очите и всеки от тях да се опитвал да убеди другия, че отдавна не е
буден вече.
Жената дълго слушала как равномерно диша мъжът й и решила, че е време да
действа. С едната ръка напипала ножа под леглото, а с другата стиснала кичурче
от косата на мъжа си. И тъкмо да го отреже, мъжът хванал ръката й с ножа и
креснал:
— Да ме убиваш искаш, развратна жено?!
Толкова ярост се била набрала в душата му, че грабнал ножа и го забил
право в сърцето й.
На другия ден целият град говорел за кървавата драма на най-сговорното и
обично семейство в градчето.
Под дървото, където някога седял Дявола, отрано седнала бабата и зачакала
своята отплата — нови-новенички чехли.
Но Дявола все не идвал и не идвал.
Вече наближавало обяд, камбаната тъжно биела на умряло, хората в градчето
само за убийството говорели, нима Дявола не е разбрал, че си е свършила
работата, тъй както му бе обещала?
Омръзнало й на бабата да чака и се заоглеждала — дано види отнякъде Дявола
да се задава… Но отникъде не идел, проклетникът.
Погледнала до себе си и видяла напълно заслужения си подарък — чисто нови-
новенички чехли. Грабнала ги бабата и ги премерила — ама те точни, виж го ти
Дявола как знае!
И тогава чула гласа му, Дявола явно бил край нея, но се криел невидим:
— Изпълних обещаното!
Бабата възмутено попитала:
— И що се криеш, що не ми даде чехлите лично, проклетнико?
— Страх ме е от тебе — признал си Дявола и даже не се показал.
Оттогава е останала поговорката: „Това, дето Дявола не може да свърши,
бабата ще го довърши.“