Паталей, Талалей, Кашко, Маджо и Пронко

Някога, в стари времена, живяло едно момченце - казвало се Пронко. Нямало си никого и обикаляло, откак се помни, от село в село и от град в град. Вървял веднъж Пронко и си мислел: „И зверовете сигурно не са така самотни като мене. Скитам се дрипав и гладен, спя по запуснати къщи и май вечно ще я карам така…“ И както си бил потънал в тия недотам детски мисли, чул някой да стене:

- Ооо… кооо… кооо…

Приближило момчето, гледа - едно петленце плаче край пътя с истински сълзи.

- Ей, петленце, как се казваш? - заговорил го Пронко.

- Оо-оо… Паталей…

- Защо си толкова тъжно? Я виж слънцето и тревата! Какво ти трябва повече?

- Оо-оо… коо-оо… - разхлипало се отново петлето. - Избягах от къщи… Снощи стопанката каза, че ще ме прави на чорба! Миналата неделя изядоха мама с ориз! И пак плаках, плаках… Оо-о… коо-о… Къде да се дяна? Толкова съм нещастно!

- Не плачи, приятелю - погалил го по гребенчето Пронко, - и аз съм като тебе. Хайде да вървим двама по света, все ще ни е по-леко.

Тръгнали. Подминали селото на Паталей, а после още две села, и вече не били чак толкова нещастни. Петлето носело от гъсталака кога ягодка, кога къпинка, а като се уморяло от пътя, Пронко го слагал на рамото си. Наближили ново село и току до оградата на първата къща чуват нажален глас:

- Ми-аау… ми-аау…

- Трябва да е някой друг бездомник - пошушнало петлето в ухото на Пронко, понеже по това време било на рамото му.

- Ей, приятелче - рекло момчето, - излез да се запознаем. И ние бяхме нещастни, преди да се срещнем. А сега - какво ни е?!

- Оо-о… лесно ви е на вас! - проплакало нещото и двамата видели как изпод зида се изсулва едно мършаво коте. - Изхвърлиха ме тука - много сме били. Сега не знам как да намеря мама, пък и тя сигурно не знае. О-оо… ми-аау… ми-аау…

- Не плачи, мъничкото ми! - взел го в шепата си Пронко. - И ние си нямаме майки. Само двамата сме на тоя свят, аз - за Паталей, и той - за мене. Хайде да станем трима! Искаш ли?

- Как да не искам?! - измъркало от шепата котенцето. - Вече мислех, че ще умра от мъка.

- Как се казваш, миличко? - попитало от рамото петлето.

- О-оо… и име си нямам… Изхвърлиха ме като някакъв боклук - проплакало пак мъничето.

- О! Ние ще те кръстим! Не прави от това кахър! - успокоил го Пронко. - Харесва ли ти да се казваш Маджо?

- Много! - отвърнало котето. - Но не съм ли твърде незначителен за това име?

- Щом си с нас, вече си значителен! - изпляскал с криле Паталей. - Трима приятели са нещо толкова голямо, че още не мога да си го представя съвсем.

- И аз - измяукал Маджо.

Продължили нататък. А на пътя, току пред следващото село, едно кутре квичи, та ще се скъса.

- Не така, мило, ще се поболееш - рекло момчето.

- Нека - проплакало кученцето. - За какво ми е да живея? Вчера утрепаха мама - стара била. Вързаха бате с нейния синджир, пък мене изхвърлиха тука. Все треперя. Искам да спра, а не мога.

- Ня-аама, ня-аама… - гушнал и него Пронко. - Виж ни колко сме щастливи тримата. А преди да се срещнем, бяхме като теб. Имаш ли си име, или да те кръстим?

- Мама ми викаше Кашко… ъ-ъ-ъ… - заплакало отново кутрето.

- О, какво хубаво име! - провикнало се от рамото петлето. - Аз пък се казвам Паталей, това е Маджо, а бате се казва Пронко.

- Приятно ми е! - изджафкал Кашко.

- И на нас - отговорили тримата и поели нататък.

Наближили друго село и гледат - едно теле, вирнало глава към небето, реве, като че го колят. Приятелите спрели да го утешат, но то все мучело и не можели да си чуят думата. Тогава Пронко взел да го гали по гърбинката, Маджо се заумилквал в краката му, Кашко скокнал и го близнал по муцунката, а Паталей зачистил с човка копитцата му и полека-лека то се успокоило.

- А така! - рекло момчето. - Вече мислехме, че никога няма да спреш.

- О-ох… - проплакало телето. - Стопанката доеше мама, аз реших да си открадна от млекцето, а тя - като ме перна през муцунката, светът ми стана черен. И сега ме боли, боли-и-и…

- Ще ти мине, братко - успокоил го Кашко. - Дай да го близна още няколко пъти и смятай, че е забравено.

Така и станало. Кутрето близало муцунката на телето, докато му отмалял езикът и болката минала.

- Аз се казвам Талалей - измучало то, - но мама ми вика Лалко.

- Аз пък съм Кашко - представило се кучето, - бате е Пронко, петлето - Паталей, а котето - Маджо. Ние четиримата сме приятели. Искаш ли да бъдем петима?

- То се знае - отвърнал Талалей.

Тръгнали отново. Вървели, вървели и не усетили кога паднала нощта, понеже им било много хубаво заедно. Чак когато Пронко се препънал в някакво коренище, разбрали, че вървят през гора, но откога - никой не можел да каже.

- Приятели - рекло тихичко петлето, - нощем в гората е много страшно! Трябва да се скрием.

- Така си е - изджафкал Кашко. - Маджо, я се покачи на това дърво и огледай наоколо! Може пък да имаме късмет.

Покачило се котето чак на върха и видяло светлинка. Тръгнали петимата, радостни, че в тая страшна гора ще има къде да се подслонят. Не след дълго приближили къща, която приличала на запусната, обаче вътре светело. Някога я обточвал чардак, но сега от него стърчели само отделни греди и прозорците отивали много нависоко, а приятелите искали първо да надникнат, пък после да тропат на вратата. Надигал се на пръсти Пронко, подскачали и той, и петлето, но прозорците все оставали високо.

- Я да се покачим един върху друг! - рекъл Маджо. - Най-отдолу - бате, върху него - Талалей, върху Талалей - Кашко, аз върху Кашко, а най-отгоре - Паталей. Сигурен съм, че по този начин ще стигнем прозореца.

Речено-сторено. Подредили се, както предложило котето, и едва надзърнал в стаята, Петльо рекъл:

- Тихо! Вътре има разбойници!

- Колко са? - измяукал тихичко Маджо.

- Виждам трима - отвърнало петлето. - На масата има толкова пари, че ако ставаха за ядене, дълго щяхме да сме сити.

- Парите стават за ядене - обадил се най-отдолу Пронко. - Само че не направо.

- Аз съм опитвал направо и не стават - завъртял човка Паталей. - Клюцах, клюцах една пара - троха не се отрони. Опитах да я глътна цяла, щях да се задавя и се отказах. И оттогава ви се чудя на вас, хората - защо толкова ламтите за пари?

- А може би трябва да се варят? - измучал тихичко Талалей.

Докато приятелите обсъждали как трябва да се ядат парите, в тъмното се разнесъл вой.

- В-виждам някакви светещи точки - заекнало петлето.

- Какво да правим?! - зашушукали отдолу.

- Ако всеки се хване за тоя над него - окопитил се Паталей, - аз ще ви издърпам вътре. Влезли-невлезли, трябва да вдигнем врява до небето. Разбойниците ще се уплашат и може да избягат. Останем ли отвън - спукана ни е работата! Тия вълци със сигурност са гладни.

- Добре го измисли, петленце! - рекъл Пронко. - Хайде, приятели - на работа! Нека всеки се хване за по-горния. Готови ли сме?

- Готови - отвърнали тримата над него.

- Тогава, Петльо - твой ред е!

Паталей бутнал с клюн прозореца и той се отворил. Забил нокти в перваза, опънал шия - дърпа с все сила и усеща, че ги отлепя всичките, но му трябва още съвсем мъничко, за да ги вдигне. Тогава размахал криле и цялата дружина се изсипала вътре. Петлето кукурига, телето мучи, кучето бафка, котето мяфка, момчето крещи и всеки се щура нанякъде.

Станала една бъркотия… Паталей кацнал на полицата и съборил лампата. В стаята вече присветвали само очи и се чувало как нещо току изтрополява под копитата на пощръклялото теле. По едно време то бутнало вратата и разбойниците изскочили като един. А Маджо се обадил от тъмното:

- Ония излязоха и тримата. Залостете вратата!

- Като ги погнат вълците - ще влязат и през прозореца - въздъхнал Пронко. - Мислете как да се отървем от тях завинаги.

- Ами нека някой от нас, дребните - обадил се Маджо, - се свре между парите, защото, ако се върнат, непременно ще отидат при тях. Друг да пази лампата, понеже без светлина няма да се оправят. А трети - най-добре аз - да се мушне под печката, че там ще бръкнат за огънче. А ти, бате, вземи една по-дебела тояга и застани с Лалко до вратата.

Тъкмо се подредили, както предложило котето, ето ти ги ония - на пръсти стъпват. Промъкнали се в стаята. Единият - право при парите. Ала там чакал Кашко. Захапал го за носа и от него останало да виси едно парче, та като мърдал, го удряло по устата. Другият се навел за огънче, но Маджо го издрал толкова дълбоко, че кръв и сълзи потекли по бузите му. Третият посегнал към лампата, ала петльо го клюцнал по ръката. Разбойникът крачнал назад и се бутнал в оня с отхапания нос. Двамата извикали:

- Стой! Убих те! - и се хванали за ножовете. Но преди да ги размахат, разбрали каква беля щели да сторят и тръгнали пипнешком към вратата. А там чакали Пронко и Талалей. Момчето стоварвало тоягата, разбойникът се олюлявал и тъкмо да падне - телето го засилвало с едно чифте в тъмното. След третия залостили вратата.

- Сега, приятели - рекъл Пронко, - да видим какво сме загубили и какво сме спечелили в тази битка!

Запалили лампата и наобиколили масата. Всички били живи и здрави. Момчето се захванало с парите, но можело да брои само до сто, а в купчината били много по сто и то се натъжило, че не ще ги преброи.

- И да ги броим, и да не ги броим - пак са си толкова - успокоило го петлето.

Тази история се случила много, много отдавна. Но се говори, че и до ден-днешен приятелите живеят в запуснатата къща, която вече не е чак толкова запусната. Пронко обаче има дълга бяла брада, останалите са: вол, котарак, петел и голямо-голямо куче. А за тримата разбойници оттогава нищо не се е чуло.

Иванка Д. Дюлгерова